— Не чакайте твърде дълго, преди да ме последвате — бе всичко, което каза Айнскалдир. Миг по-късно вече тичаше надолу по коритото на реката към огромната арка, а пламъкът бе вдигнат високо над главата му. Една стрела изсвистя покрай спътниците му и римърът, вече само подскачащо петно светлина, се присви и отскочи.
— Тръгвайте! Ставайте и тичайте! — изкрещя Джосуа. — Помогнете на по-слабите! Тичайте!
Някой викаше на непонятен език — всъщност цялата гора изведнъж като че ли се изпълни с шум. Деорнот се наведе, хвана Сангфугол за ръката, изправи го и двамата заедно се гмурнаха в надвисналата зеленина след смаляващата се искра от факлата на Айнскалдир.
Клонки ги удряха по лицата и посягаха към очите им с остри шипове. Още един вик на болка иззвънтя пред тях и пронизителните писъци се удвоиха. Деорнот се обърна и погледна за миг през рамо. Цял орляк бледи фигури се носеше по мъгливата земя, лъщящите им черни очи го изпълниха с отчаяние.
Нещо жестоко го удари по главата отстрани и той почти падна. Чу как Сангфугол пъшка от болка, докато го дърпа за лакътя. За един безкраен миг на рицаря му се струваше, че ще е по-лесно просто да легне на земята.
— Милостиви Ейдон, дай ми почивка — чу се да се моли, — в твоите ръце ще спя, на твоите гърди ще си почивам… — Но Сангфугол не искаше да спре да го дърпа. Замаян и раздразнен, Деорнот се огледа и видя няколко звезди над върховете на дърветата.
„Няма достатъчно светлина, за да виждаме“ — помисли си той, а после забеляза, че отново тича. Но все пак двамата със Сангфугол се придвижваха много бавно — тъмното петно на хълма като че ли изобщо не се приближаваше. Краката им се хлъзгаха по калното корито.
„Главата ми. Пак ме раниха в главата…“
Следващото, което разбра, бе, че се е гмурнал в тъмнина — толкова внезапно, все едно някой бе хвърлил чувал на главата му. Още ръце го хванаха, помогнаха му да върви напред. Главата му бе необичайно лека и празна.
— Ето я факлата, напред — каза някой наблизо.
„Това е гласът на Джосуа — реши Деорнот. — Той също ли е под чувала?“
Залитна още няколко стъпки напред и видя някаква светлина. Погледна надолу и се опита да проумее какво вижда. Айнскалдир седеше на земята, облегнат на каменна стена, която се издигаше и се извиваше над главите им. Държеше факла. По брадата му имаше кръв.
— Вземете… я — каза Айнскалдир бавно. — Имам… стрела в… гърба. Не мога… да дишам… — Той бавно започна да се свлича напред към крака на Джосуа. Изглеждаше толкова странно, че Деорнот се опита да се засмее, но не можа. Чувството за празнота се разпростираше. Той се наведе, за да помогне на Айнскалдир, но вместо това се намери в някаква дълбока черна дупка.
— Усирис да ни пази, погледнете главата на Деорнот! — извика някой. Той не позна гласа и се зачуди за какво ли се тревожат толкова… После тъмнината се върна и му бе трудно да мисли. Дупката, в която бе паднал, изглежда, наистина беше много дълбока.
Рейчъл Драконката, управителката на камериерките в Хейхолт, намести купчината мокро бельо по-високо на гърба си, та да я боли възможно по-малко. Беше безполезно, разбира се — болката нямаше да има край, докато Отецът не я прибереше на Небето.
Определено не мислеше, че прилича на дракон. Камериерките, които й бяха дали този прякор преди много години, когато силата на волята й бе единственото, което стоеше между многовековния Хейхолт и вълните на разложение, щяха да са изненадани да я видят така, както изглеждаше сега — прегърбена, оплакваща се старица. Самата тя бе изненадана. Случайно отражение в един сребърен поднос преди няколко дни й бе показало стара вещица с изпито лице и тъмни кръгове под очите. Много дълги години бяха минали, откакто се бе грижила за външността си, но промяната все пак си оставаше потресаваща.
Нима бяха минали само четири месеца, откакто почина Саймън? Като че ли бяха години. Това бе денят, в който тя започна да усеща, че нещата се изплъзват от контрола й. Винаги бе командвала огромното домакинство на Хейхолт като тираничен капитан, но въпреки прошепнатите оплаквания на младите й подчинени, работата винаги биваше свършвана. Във всеки случай, бунтовническите приказки никога не я бяха безпокоили много — Рейчъл знаеше, че животът е само дълга битка срещу безпорядъка и че безпорядъкът е неизбежният победител. Но вместо да я накара да се примири с безполезността на ролята си, това знание я бе накарало да се съпротивлява още повече. Пламенната ейдонитска вяра на родителите й я бе научила, че колкото по-безнадеждна е борбата, толкова по-важно е да се бориш доблестно. Но доста от волята й да се бори бе изтекла, когато Саймън бе умрял в пушещия ад, останал от покоите на доктор Моргенес.
Не че момчето беше кой знае колко добро — не, съвсем не. Саймън бе своенравен и непослушен, малко заплеснат, почти идиот. Обаче бе внасял определена дразнеща оживеност в живота на Рейчъл. Тя дори би се зарадвала на гневното пръскане на слюнка, до което я докарваше — стига да можеше да го върне.
