Всъщност все още й беше трудно да повярва, че той е мъртъв. Никой не би могъл да преживее пожара в покоите на доктора — избухнал, когато някои от дяволските еликсири на Моргенес се бяха запалили, или поне така й бяха казали някои членове на кралската стража. Овъглените развалини и натрошените греди правеха невъзможно предположението, че някой би могъл да оживее там повече от няколко секунди. Но тя не можеше да почувства, че Саймън наистина е мъртъв. Та нали тя му бе почти като майка! Отгледа го (с помощта на камериерките си, разбира се) още от първия му час, когато майка му почина при раждането въпреки всички опити на доктор Моргенес да я спаси. Така че не трябваше ли да усеща, ако той наистина си е отишъл? Не трябваше ли да почувства последното скъсване на връзката, която я бе свързвала с това глупаво, шантаво, недодялано момче?
„О, милостива Риап — помисли си тя, — пак ли плачеш, старице? Мозъкът ти е станал мек като захаросан плод“.
Рейчъл познаваше няколко прислужници, които бяха загубили децата си и все пак говореха за тях, като че ли са живи. Защо трябваше тя да се чувства по различен начин спрямо Саймън? Това не променяше нищо. Момчето несъмнено бе мъртво, убито от желанието си да стои при лудия алхимик Моргенес, и това бе всичко.
Но нещата сякаш наистина бяха започнали да се объркват оттогава. Някакъв облак се бе спуснал над любимия й Хейхолт, някаква мъгла от неудобство, която се промъкваше иззад всеки ъгъл. Битката против неподредеността и мръсотията се бе обърнала срещу нея, а напоследък дори се бе превърнала в същински разгром. И всичко това бе станало, въпреки че замъкът изглеждаше по-празен от всякога… или поне през нощта. На дневна светлина, когато слънцето грееше през високите прозорци и осветяваше градините и полята, Хейхолт все още бе разбунен като кошер. Всъщност сега, когато наемниците тритинги и хората от Южните острови нахлуваха, за да заменят войниците, които Елиас бе загубил при Наглимунд, околностите на замъка бяха по-шумни от всякога. Някои от момичетата й, уплашени от татуираните тритинги и грубите им маниери, завинаги бяха напуснали Хейхолт, за да живеят с провинциални роднини. За отвращение и все по-голяма изненада на Рейчъл, въпреки тълпите гладни просяци, които бродеха из Ерчестър и лагеруваха около стените на самия замък, се оказа почти невъзможно напускащите камериерки да се заменят.
Но тя знаеше, че не само новите диви обитатели на замъка правят трудно намирането на нови момичета. Претъпкан с мускулести войници и презрителни благородници по време на дневната светлина, нощем Хейхолт изглеждаше толкова необитаем, колкото и гробището оттатък стените на Ерчестър. Екове и странни гласове се носеха из коридорите. Стъпки се чуваха там, където не ходеше никой. Рейчъл и подопечните й вече се заключваха през нощта. Рейчъл им казваше, че е за да държат навън пияните войници, но и тя, и камериерките знаеха, че внимателно проверяваното резе на вратата и общите вечерни молитви не са породени от нещо толкова просто, като някой тритинг.
Дори по-странно (въпреки че тя никога, никога не би го признала на подчинените си, благословената Риап да ги запази!), самата тя на няколко пъти се бе загубвала през последните седмици — в коридори, които не можеше да разпознае. Тя, която бе прекосявала този замък толкова сигурно, колкото и всеки управляващ в продължение на десетилетия, сега се губеше в собствения си дом! Това бе или лудост, или оглупяването от възрастта… или проклятието на някакъв демон.
Рейчъл тежко пусна коша с мокри чаршафи и се облегна на една стена. Трима възрастни свещеници я заобиколиха, говореха разгорещено на набански. Не я погледнаха по-внимателно, отколкото биха се вгледали и в мъртво куче край пътя. Тя се взираше след тях и се мъчеше да си поеме дъх. Господи, на нейната възраст, след толкова много години служба, да трябва да разнася мокри чаршафи, като най-долната прислужница! Но работата трябваше да се свърши. Някой трябваше да продължи битката.
Да, нещата бяха тръгнали наопаки още от деня, в който умря Саймън, и не изглеждаше, че ще се подобрят скоро. Тя се намръщи и пак вдигна товара си.
Рейчъл свърши с простирането и загледа как чаршафите плющят на следобедния вятър. Зачуди се за стотен път на толкова хладното време. Месец тиягар, средата на лятото, а дните все още бяха студени, като в ранна пролет. Определено това бе по-добре от ужасната суша, с която свърши миналата година, но дори и така, тя усещаше, че мечтае за горещите дни и топлите нощи, задължителни за лятото. Ставите я боляха и студът само правеше болката по-лоша. Влагата като че ли потайно се промъкваше в самите й кости.
Тя мина през поляната, зачудена къде ли са се дянали помощничките й. Сигурно бяха поседнали някъде и се кикотеха, без съмнение, докато тя, управителката, се трудеше като крепостен селянин. Вярно, бе схваната, но все още имаше достатъчно сила, за да напляска няколко момичета и да ги накара да заработят!
