Много лошо, продължи да си мисли тя, докато бавно вървеше покрай Външната стена, че нямаше кой да поеме замъка със силна ръка. Елиас бе приличал на такъв човек, след като благословеният стар крал Джон бе починал, но Рейчъл беше горчиво разочарована. Крушата, помисли си тя, бе паднала доста по-далеч от дървото, отколкото някой би могъл да предположи. Но това не бе истинска изненада. Мъжете просто си бяха такива, това беше. Арогантни, наперени — досущ като малки момчета; като се замислеше повече, дори и големите не действаха по-умно от младия Саймън Идиота. Те не знаеха как да се справят с нещата, тези мъже, и крал Елиас не бе изключение.
Да вземем тази лудост с брат му. Всъщност Рейчъл никога не бе харесвала много принц Джосуа. Той бе твърде хитър и сериозен, очевидно човек, който се мисли за най-умния на света. Но да се помисли, че той е предател — това бе просто глупост и всеки би могъл да го каже! Джосуа беше прекалено начетен и съзнателен за такива безсмислици, но какво бе направил брат му Елиас? Отиде бегом на север с армия и чрез някакъв номер завзел замъка на Джосуа в Наглимунд и клал и опожарявал. А защо? Някаква прокълната мъжка чест от страна на крал Елиас. Сега много еркинландски жени бяха вдовици, жътвата не вървеше добре, а целият Хейхолт и жителите му (Усирис да й прости, че си го мислеше, но си бе самата истина) отиваха право в Ада.
Пред нея се издигна портата Нарулах — хвърляше дълга сянка. Кряскащи птици, кани и гарвани, се биеха за малкото останали парчета месо по десетте черепа, набити на колове над портата.
Рейчъл потрепери и направи знака на Дървото. Това бе още едно нещо, което се бе променило. През дългите години, когато се бе грижила за дома на крал Джон, никога не бе имало такава жестокост, каквато Елиас бе проявил към тези предатели. Всички те бяха бити и разпънати на Площада на битките долу в Ерчестър, пред неспокойната притеснена тълпа. Не че някой от екзекутираните благородници бе особено популярен — особено барон Годуиг го мразеха много заради лошото му управление на Селодшайър, — но всички бяха усетили крехкостта на кралските обвинения. Годуиг и останалите бяха умрели, като невярващо клатеха глави и протестираха, повтаряха, че са невинни, докато сопите на мъжете от Еркинската стража ги пребиваха. Вече цели две седмици главите им стояха на портата Нарулах, а мършоядните птици, като умни малки скулптори, бавно извайваха черепите им. Малцина от онези, които минаваха през портата, се заглеждаха в тях за дълго. Повечето, които поглеждаха нагоре, се извръщаха бързо, като че ли бяха зърнали нещо забранено, а не чудовищния обществен урок, който имаше предвид кралят.
Кралят ги бе нарекъл предатели и те бяха умрели като предатели. Рейчъл не мислеше, че мнозина ги оплакват, но все пак смъртта им придърпваше мъглата на отчаянието малко по-близо.
Докато бързаше да премине с извърнати настрани очи, почти я събори един млад оръженосец, който шляпаше по калния път с коня си. След него се точеха други. Рейчъл се дръпна на безопасно място до стената и загледа как минават.
Всички бяха войници — всички, освен един. Стражите носеха зелените куртки на Кралската гвардия, а той бе с алена мантия, черна пелерина и високи черни ботуши.
Приратес! Рейчъл се напрегна. Къде ли отиваше този дявол с почетната си стража?
Свещеникът като че ли се носеше над спътниците си. Докато войниците се смееха и говореха, Приратес не поглеждаше нито наляво, нито надясно; плешивата му глава бе неподвижна като връх на копие, а черните му очи — фокусирани върху портата пред него.
Нещата наистина бяха започнали да се объркват, след като бе дошъл червеният свещеник — като че ли самият Приратес бе направил лоша магия на Хейхолт. Рейчъл дори се бе чудила дали Приратес, за когото знаеше, че не харесва Моргенес, не е изгорил стаите на доктора. Можеше ли човек на Майката Църква да направи такова нещо? Можеше ли да убива невинни (като нейния Саймън) само заради една свада? Но пък според слуховете бащата на свещеника бил демон, а майка му — вещица. Рейчъл отново направи знака на Дървото, взряна в гордия му гръб, докато групата бавно минаваше покрай нея.
Можеше ли един човек да стовари злото върху всички, зачуди се тя? И защо? Само за да върши работата на дявола? Тя внимателно се огледа, засрамена, а после се изплю в калта, за да се предпази от зло. Какво значение имаше? Нямаше нищо, което стара жена като нея би могла да направи, нали?
Тя гледаше как Приратес и войниците излизат през портата Нарулах, а после се обърна и се затътри към жилищните постройки. Мислеше си за проклятия и студено време.
Късното следобедно слънце се провираше през дърветата и караше тънките листа да блестят. Горската мъгла най-после се бе вдигнала. Няколко птици чуруликаха треперливо по върховете на дърветата. Когато почувства, че болката в главата му намалява, Деорнот се изправи.
