Мъдрата жена Гелое се бе грижила цяла сутрин за ужасните рани на Айнскалдир, преди да го остави в ръцете на херцогиня Гутрун и Изорн. Римърсгардецът, който бе в треска и бълнуваше, докато Гелое налагаше раните по гърба и ребрата му с лапи, сега лежеше тихо. Тя не можеше да каже дали ще оживее.
Остатъка от следобеда Гелое бе посветила на другите членове на групата — превърза забралата рана на крака на Сангфугол и се погрижи и за многото наранявания, които бяха получили останалите. Знанията й за лечебните билки бяха огромни и джобовете й бяха добре натъпкани с полезни неща. Изглеждаше убедена, че състоянието на всички, освен на римърсгардеца, ще се подобри бързо.
Гората от тази страна на тунела под хълма не бе много различна от онази, която бяха напуснали, помисли си Деорнот — поне на външен вид. И тук дъбовете и бъзакът растяха все така нагъсто, а земята бе осеяна с изгнили остатъци от отдавна паднали дървета. И все пак в сърцето й имаше нещо различно, някаква бледа следа от вътрешна живина, като че ли въздухът бе по-лек или слънцето грееше по-топло. Разбира се, помисли Деорнот, това можеше да е и само защото той и другите от групата на принц Джосуа бяха живели един ден повече, отколкото очакваха.
Гелое седеше на един пън с принц Джосуа. Деорнот понечи да се приближи, но се поколеба, тъй като не бе сигурен дали е добре дошъл. Джосуа се усмихна уморено и му махна с ръка.
— Ела, Деорнот, седни. Как ти е главата?
— Боли ме, ваше височество.
Гелое вдигна поглед и кратко огледа Деорнот. Вече бе прегледала раната от клона, който го бе ударил, и бе заявила, че „не е сериозна“.
— Деорнот е дясната ми ръка — каза й Джосуа. — Добре е и той да чуе всичко за това, което може да ми се случи.
Гелое сви рамене.
— Нищо от това, което ще кажа, не е тайна. Или поне не от вида, който трябва да крием един от друг. — Тя се обърна за миг да погледне Лелет. Детето седеше кротко в скута на Воршева, но очите му бяха втренчени в нещо невидимо и никакви думи или ласки не можеха да привлекат вниманието му.
— Къде мислиш да отидеш сега, принц Джосуа? — промълви Гелое. — Избегна отмъщението на норните поне за кратко. Къде ще отидеш?
Принцът се намръщи.
— Не съм мислил за нищо друго, освен да намерим път към безопасността. Предполагам, че ако това… — той махна към горската поляна — е място, където сме избягали от демоните, както твърдиш ти, трябва да останем тук.
Магьосницата поклати глава.
— Разбира се, че трябва да останем, докато всички се оправят достатъчно, за да могат да ходят. Но след това?
— Все още нямам представа. — Джосуа погледна Деорнот, като че ли се надяваше на някакво предложение. — Брат ми управлява всички земи и не мога да си представя кой би ме скрил при заплахата от гнева на Елиас. — Той удари с лявата си ръка чукана на дясната. — Всичките ни шансове като че ли са изчезнали. Лошо, много лошо раздаване в играта.
— Не зададох въпроса си просто така — каза Гелое и се намести на пъна. Носеше мъжки ботуши, забеляза Деорнот, и доста протрити при това. — Нека ти кажа някои важни неща и ще можеш по-добре да прецениш възможностите си. Първо, преди Наглимунд да падне, ти изпрати една група да търси нещо, нали така?
Джосуа присви очи.
— Откъде знаеш?
Гелое нетърпеливо поклати глава.
— Когато се срещнахме, ти казах, че познавам и Моргенес, и Бинабик от Ийканук. Освен това познавах и Джарнауга от Танголдир. Докато той бе в твоя замък, бяхме във връзка и той ми каза много.
— Горкият Джарнауга — каза Джосуа. — Умря като храбрец.
— Мнозина от мъдрите са мъртви, малцина са останали — отвърна му тя. — А храбростта по никой начин не е присъща само на войниците и благородниците. Но тъй като кръгът на мъдрите намалява с всяка такава смърт, стана по-важно от всякога да споделяме знания както между нас, така и с други. Така стана, че Джарнауга ми предаде всичко, което е направил, след като е пристигнал в Наглимунд от дома си на север. А! — Тя повиши глас. — Това ми напомня нещо… Отец Странгиард!
Свещеникът погледна към тях и когато тя му махна да дойде, стана и се приближи.
— Джарнауга имаше високо мнение за теб — каза Гелое. По обветреното й лице премина усмивка. — Даде ли ти нещо, преди да ни напусне?
Странгиард кимна, измъкна един лъскав медальон изпод расото си и каза тихо:
— Това.
— Така си и мислех. Е, ние с теб ще си поговорим за това по-късно, но като Носител на свитъка ти несъмнено трябва да участваш в нашите съвещания.
— Носител на свитъка?! — Странгиард изглеждаше удивен. — Аз член на Лигата?
Гелое отново се усмихна.
— Точно така. Познавах Джарнауга и съм сигурна, че този избор е направен внимателно. Но, както казах, ще поговорим за това по-късно. — Тя отново се обърна към принца и Деорнот. — Виждате ли, знам за търсенето на Великите мечове. Не знам дали Бинабик и другите са успели да открият Трън, меча на Камарис, но мога да ви кажа, че поне до вчера тролът и момчето бяха живи, и двамата.
— Слава на Ейдон! — въздъхна Джосуа. — Това е добра новина! Добра новина във време, когато добри новини липсват. Тежи ми на сърцето още откакто тръгнаха. Къде са?
