— Ето тук, отвъд гората на изток, се простират полята на Високите тритинги. Там, близо до мястото, на което някога се е намирал древният град Енки-е-Шао’сейе, близо до границата между горите и степите, е мястото, където норните и ситите са се разделили завинаги. Нарича се Сесуад’ра — Камъкът на раздялата.
— И… и там ще сме в безопасност? — възбудено попита Странгиард.
— За известно време — отвърна Гелое. — Това е място с огромна сила, така че наследството му може да ни запази от поданиците на Краля на бурите поне за кратко. Но това е достатъчно, тъй като точно от време се нуждаем най-много — време да съберем всички, които биха се борили срещу Елиас, време да сплотим разпръснатите си съюзници. Но най-важното, трябва ни време, за да разкрием тайната на трите Велики меча и да намерим начин да се борим със заплахата от Краля на бурите.
Джосуа се взираше в надрасканата с линии прах. Най-после каза:
— Това поне е начало. В цялото отчаяние това е поне малък проблясък на надежда.
— Точно затова дойдох при вас — каза магьосницата. — И пак затова казах на момчето да отиде там, когато може, и да доведе всички, които са с него.
Отец Странгиард се покашля извинително.
— Боя се, че не разбирам. Как си говорила със Саймън? Ако си била в далечния север, няма как да стигнеш дотук за толкова време. Да не би да си използвала пощенски гълъби, както правеше Джарнауга?
Тя поклати глава.
— Не. Говорих с него чрез момичето, Лелет. Трудно е да се обясни, но тя ми помогна да стана по-силна, така че да мога да стигна чак до Ийканук и да кажа на Саймън за Камъка на раздялата. — Тя почна да изтрива картата с ботуша си. — Глупаво е да оставим съобщение, което показва накъде сме се запътили — каза и се изсмя дрезгаво.
— Можеш ли по този начин да говориш с всекиго? — попита разпалено Джосуа.
Гелое поклати глава.
— Срещала съм Саймън и съм го докосвала. Той бе в дома ми. Не мога да говоря с човек, когото не познавам.
— Но племенницата ми Мириамел е била в дома ти или поне така ми казаха — нетърпеливо каза принцът. — Много се тревожа за нея. Можеш ли да я намериш и да поговориш с нея?
— Вече опитах. — Магьосницата се изправи и погледна към Лелет. Малкото момиче се разхождаше по полянката, бледите му устни се движеха, все едно в тиха песен. — Има нещо или някой близо до нея, който ми попречи да я достигна… някаква стена. Имах много малко сила и времето ми бе на привършване, така че не опитах втори път.
— Ще опиташ ли пак? — попита Джосуа.
— Вероятно — отвърна тя и се обърна, за да го погледне. — Но трябва да изразходвам силата си внимателно. Чака ни дълга битка. — Тя се обърна към отец Странгиард. — Сега, свещенико, ела с мен. Има неща, за които трябва да поговорим. Възложили са ти отговорност, която може да се окаже тежък товар.
— Зная — отговори Странгиард тихо. Двамата се отдалечиха, а Джосуа потъна в мисли. Деорнот го гледа няколко дълги мига, после отиде до мястото, където бе лежал, за да вземе наметалото си.
Таусър се мяташе и бълнуваше във вихъра на кошмара:
— Бели лица… ръце се протягат към мен, ръце…
— И така — завърши Джосуа, — има проблясък на надежда. Ако валада Гелое мисли, че можем да намерим убежище на това място…
— И да ударим краля — изръмжа Изорн. Розовото му лице се намръщи.
— Да. И да се подготвим да продължим борбата — продължи Джосуа. — Тогава трябва да го направим. И без това няма къде другаде да отидем. Когато всички се оправят достатъчно, за да могат да ходят, ще излезем от гората и ще пресечем Високите тритинги на изток към Камъка на раздялата.
Воршева, пребледняла от гняв, отвори уста да каже нещо, но херцогиня Гутрун я изпревари:
— Защо въобще да напускаме гората, принц Джосуа? Защо да заобикаляме, за да излезем в равнините?
Гелое, която седеше до принца, кимна и каза:
— Задаваш добър въпрос. Едната причина е, че по открит терен можем да се движим два пъти по-бързо. Освен това трябва да излезем от гората, понеже същата забрана, която държи норните отвън, важи и за нас. Това са земи на ситите. Ние дойдохме, защото имаше опасност за живота ни, но да останем дълго тук би означавало просто да си търсим белята. Ситите не обичат много смъртните.
— Но няма ли норните да ни преследват?
— Зная пътища през гората, по които ще сме в безопасност, докато стигнем до полята от другата й страна — отвърна магьосницата. — Колкото до Високите тритинги, съмнявам се, че норните са станали толкова самонадеяни, че да пресекат открити земи на дневна светлина. Те са смъртно опасни, но са много, много по-малко от хората. Кралят на бурите е чакал векове; мисля, че е достатъчно търпелив, за да скрие пълната си сила от смъртните още малко. Най-вероятно трябва да се притесняваме от армиите на Елиас и от тритингите. — Тя се обърна към Джосуа. — Ти вероятно знаеш по-добре от мен. Тритингите служат ли на Елиас?
Принцът поклати глава.
— Те са непредвидими. Клановете им са много и верността им дори и към собствените им погранични танове е непостоянна. Освен това, ако не се отдалечаваме много от края на гората, може и да не ги срещнем. Степите са огромни.
