Щом той свърши, Воршева стана и навлезе сред брезите. Миг по-късно Джосуа се изправи и я последва, като остави Гелое да отговаря на въпросите на онези, които не бяха чули по-раншните й обяснения за Сесуад’ра.
Воршева се бе облегнала на една бреза и ядно късаше лентички от подобната й на хартия кора. Джосуа спря и я загледа. Роклята й бе окъсан парцал и едва стигаше до колената й. Долните й гащи също бяха разкъсани за превръзки. Като всички, и тя бе мръсна; черната й коса бе пълна със сламки и сплъстена, ръцете и краката й бяха изподраскани. Раната от стрела на ръката й бе превързана с мръсен кървав парцал.
— Защо си ядосана? — попита той тихо.
Воршева се извърна; очите й пламтяха.
— Защо съм ядосана? Защо?! Глупак!
— Ти ме избягваш, откакто ни прогониха от Наглимунд — каза Джосуа и направи още една стъпка към нея. — Когато легна до теб, се вдървяваш като свещеник, помирисал греха. По този начин ли се държат любовниците?
Воршева вдигна ръка, като че ли да го удари, но той бе твърде далеч.
— Любов? — задави се тя; думата прозвуча тежко и болезнено. — Кой си ти, че ми говориш за любов? Аз загубих всичко заради теб, а ти да ми казваш това?! — Тя потърка лицето си с ръка и размаза мръсотията по него.
— Животът на всички е в моите ръце — бавно каза принцът. — И тежи на съвестта ми. Мъже, жени, деца, стотици мъртви под руините на Наглимунд. Вероятно съм бил малко откъснат от теб, откакто замъкът падна, но това е поради тъмнината в мислите ми, поради призраците, които ме навестяват.
— Откакто падна замъкът, казваш — изсъска тя. — Откакто замъкът падна, ти се отнасяш с мен като с курва. Не ми говориш, говориш с всички други, но не и с мен, а после през нощта идваш да ме прегръщаш! Да не мислиш, че си ме купил на пазара като кобила? Аз избягах с теб, за да се махна от равнините… и да те обичам. Ти никога не си се отнасял добре с мен. Сега ще ме завлечеш обратно… ще ме завлечеш обратно там и ще покажеш срама ми на всички! — Тя избухна в гневни сълзи и бързо се скри зад дървото, така че принцът да не вижда лицето й.
Джосуа се обърка.
— Какво искаш да кажеш? Да покажа срама ти на кого?
— На народа ми, глупак такъв! — извика Воршева. Гласът й отекна глухо в шубрака. — На народа ми!
— На тритингите… — бавно каза Джосуа. — О, да, разбира се…
Тя излезе иззад дървото като гневен дух.
— Няма да дойда! Вземи си малкото кралство и върви там, ако искаш, но аз няма да се върна в дома си опозорена, като… като това! — Тя гневно посочи парцалите, които носеше.
Джосуа се усмихна горчиво.
— Това е глупаво. Погледни мен, сина на Върховния крал Престър Джон! Приличам на плашило! Но какво значение има? Съмнявам се, че ще видим някого от твоя народ, но дори и да ги видим, какво значение има? Толкова ли си твърдоглава, че по-скоро би умряла в гората, отколкото да позволиш на няколко от твоите каруцари да те видят в парцали?
— Да! — изкрещя тя. — Да! Ти мислиш, че съм глупачка, нали? Прав си! Напуснах дома си заради теб и избягах от земите на баща си. Трябва ли да се върна при тях като бито куче? Бих умряла хиляда пъти преди това! Всичко друго ми бе отнето, искаш ли да ме видиш и да пълзя? — Тя падна на земята, белите й колене затънаха в мократа пръст. — Тогава ще ти се моля. Не отивай във Високите тритинги. А ако отидеш, остави ми поне малко храна и ще тръгна през гората.
— Това е лудост! — изръмжа Джосуа. — Не чу ли какво каза Гелое? Ако ситите не те убият, ще те уловят норните и ще направят нещо по-лошо.
— Убий ме тогава. — Тя посегна да измъкне Найдел, който бе закачен на колана на Джосуа. — Ще умра, но няма да се върна при тритингите.
Джосуа я хвана за китката и я изправи. Тя се изви в хватката му и почна да го рита с калните си окъсани обувки.
— Ти си дете — каза той ядосано и се отдръпна, когато тя замахна да издере очите му. — Дете с нокти.
Извъртя я, за да застане с гръб към него, а после я забута, докато не стигнаха до едно паднало дърво. Седна и я придърпа в скута си, без да пуска ръцете й.
— Ако си послушно момиче, ще се държа с теб като с послушно момиче — каза принцът през стиснати зъби и се отдръпна, за да избегне удара с глава, насочен към носа му.
— Мразя те! — изохка тя.
— Точно в този момент и аз те мразя — отвърна той и я стисна по-силно, — но ще мине.
Най-после гърченето й отслабна и тя изтощена се отпусна в ръцете му.
— Ти си по-силен! — изстена Воршева. — Но все някога ще заспиш. Тогава ще те убия и ще убия и себе си.
Джосуа също дишаше тежко. Воршева не бе слаба жена и това, че той имаше само една ръка, не правеше борбата с нея по-лесна.
— Вече сме твърде малко за каквито и да било убийства — промърмори той. — Но, ако трябва, ще седя тук и ще те държа, докато не стане време да тръгнем пак. Ще отидем при този Сесуад’ра и всички ще стигнем дотам живи, докато имам някаква власт, за да го направя.
Воршева отново се опита да се отскубне, но бързо се отказа, когато й стана ясно, че Джосуа не е отпуснал хватката си. Тя поседя кротко известно време — дишането й постепенно се забавяше и треперенето на крайниците й се успокояваше.
