Сенките се удължаваха. Самотен щурец, в очакване на вечерта, започна скърцащия си рецитал.
— Ако ме обичаше — каза най-после тя, загледана в притъмняващата гора, — нямаше да се налага да убивам никого.
— Хайде да помълчим малко — отвърна принцът.
Принцеса Мириамел и двамата й спътници навлязоха в долината Комеис на път за град Набан. Докато следваха тъмните завои надолу по склона, на Мириамел й бе трудно да гледа пътя под копитата на коня. Много отдавна не бе виждала истинското лице на Набан, родината на майка си, и изкушението да се заплесва бе много силно. Тук земеделските земи започваха да отстъпват на постройките на някогашния имперски град. Цялата долина бе претъпкана с поселища и градчета; дори и стръмните Комеиски хълмове бяха покрити с пелена от белокаменни къщи, които стърчаха от хълмовете като зъби.
Пушеците от безброй огньове се издигаха от дъното на долината — сивкав облак, който висеше над нея като навес. Мириамел знаеше, че през повечето дни вятърът откъм морето измита синьото небе, но днес не духаше.
— Толкова много хора! — възкликна тя. — И още повече в самия град!
— Но според някои критерии — отбеляза отец Диниван — това не значи много. Ерчестър е по-малко от една пета от този размер, а Хейхолт, който е там, е столицата на познатия свят. Славата на Набан е само спомен… като изключим Майката Църква, разбира се. Набан сега е неин град.
— Не е ли интересно, в такъв случай, как тези, които погубиха нашия господар Усирис, сега го притискат към гърдите си? — обади се Кадрах малко по-надолу от тях по пътя. — Човек винаги си създава повече приятели, след като умре.
— Не разбирам какво искаш да кажеш, Кадрах — отвърна Диниван; грозноватото му лице беше сериозно, — но в думите ти звучи повече огорчение, отколкото презрение.
— Така ли? Имах предвид полезността на героите, които ги няма, за да говорят от свое име. — Той се намръщи. — Господи, де да имаше поне глътка вино! — И въпреки въпросителния поглед на Диниван не направи никакви по-нататъшни забележки.
Облаците дим напомниха нещо на Мириамел и тя попита:
— Колко са тези Огнени танцьори, които видяхме в Телигуре? Във всеки град ли са?
Диниван поклати глава и отвърна:
— Предполагам, че има доста. Пътуват от град на град и проповядват злата си вест. Не трябва обаче да се страхуваш от броя им, а от отчаянието, което носят със себе си като чума. На всеки, който се присъединява към тях и ги следва до следващия град, има по още дузина, които приемат вестта в дълбините на сърцата си и изгубват вярата в Бога.
— Хората вярват в онова, което виждат — намеси се Кадрах и изгледа остро Диниван. — Те чуват вестта на Краля на бурите и виждат какво може да причини ръката му. Чакат Бог да порази еретиците. Но Бог не прави нищо.
— Това е лъжа, Падреик — разгорещено каза Диниван. — Или Кадрах, или каквото име си избереш. Понеже изборът е това, което има значение, Бог повелява на всеки мъж или жена да избира. Той не принуждава към любов.
Монахът изсумтя отвратено, все така взрян в свещеника.
— Това пък определено не е вярно.
По някакъв странен начин, Кадрах като че ли се молеше на Диниван, все едно се опитваше да убеди секретаря на лектора в нещо, което той не искаше да признае.
— Бог иска… — започна свещеникът.
— Но ако Бог не продумва, ако не отговаря на предизвикателствата на Краля на бурите или на когото и да било другиго — прекъсна го Кадрах с глас, прегракнал от сдържани чувства, — защо намираш за изненадващо, че хората мислят, че няма Бог или че Той е безпомощен?
Диниван остана безмълвен за момент, след това гневно тръсна глава.
— Затова съществува Майката Църква. За да изказва Божиите слова, така че хората да могат да решат.
— Хората вярват в онова, което виждат — тъжно повтори Кадрах, а после отново потъна в тихите си мисли.
По обяд стигнаха до Пътя на Анитулз. Върволици хора заобикаляха каруците, които се движеха или от пазара, или към него. Мириамел и спътниците й не привличаха внимание. До залез-слънце изминаха доста голямо разстояние през долината.
Спряха да пренощуват в Белайдан, един от няколкото града, които се бяха слели до такава степен, че бе почти невъзможно да се различи къде свършва единият и къде започва другият. Спаха в местното абатство, където лекторският пръстен с печат и високият пост на Диниван ги направиха център на огромно внимание. Мириамел се измъкна рано в малката килия, приготвена за нея, защото не искаше да поема риска да разкрие самоличността си. Диниван обясни на монасите, че спътникът му е болен, а след това й донесе ечемична супа и хляб. Когато духна свещта, тя пак видя Огнената танцьорка — облечена в бяло жена, която избухва в пламъци — но тук, зад стените на абатството, видението не изглеждаше чак толкова плашещо. Бе просто още едно объркващо събитие в объркващия свят.
