В късния следобед на следващия ден стигнаха до мястото, където Пътят на Анитулз започваше да се изкачва през хълмистите проходи, които водеха към същинския Набан. Подминаваха десетки поклонници и търговци, които седяха уморени край пътя и си вееха с широкополите си шапки. Някои просто бяха спрели, за да си починат и да пийнат вода, други обаче бяха ядосани, че магаретата им отказват да теглят претоварените каруци по стръмния път.
— Ако спрем преди да се стъмни — каза Диниван, — можем да преспим в някой от градовете на хълма. Тогава на сутринта ще трябва да пояздим съвсем малко през града. Не знам защо обаче, но не ми се иска да се бавим повече от необходимото. Ако продължим да яздим и след падането на нощта, можем да стигнем до Санселан Ейдонитис преди полунощ.
Мириамел погледна назад, надолу по пътя, после напред, където той се извиваше и изчезваше от погледа между сухите златни хълмове, и отвърна:
— Не бих имала нищо против да спрем. Боли ме на… някои места.
— Разбирам — каза Диниван. — Аз също не съм свикнал да яздя, принцесо, и задникът също ме боли. — Той се изчерви и се засмя. — Моля за извинение. Но имам чувството, че колкото по-скоро стигнем при лектора, толкова по-добре.
Мириамел погледна Кадрах, за да види дали той има да добави нещо, но монахът бе потънал дълбоко в собствените си тайни мисли и се поклащаше на седлото, докато конят му бавно се изкачваше.
— Ако смяташ, че въобще може да има каквото и да е преимущество в това — каза тя накрая, — тогава нека яздим и цяла нощ, ако трябва. Но честно казано, не мога да си представя какво е онова, което бих могла да кажа на лектора или което той би могъл да ми каже, в смисъл нещо, което да не може да почака още един ден.
— Много неща се променят, Мириамел — отвърна Диниван, като сниши гласа си, въпреки че пътят бе пуст, ако се изключеше една каруца, която скърцаше на стотина метра по-нагоре. — Във времена като сегашните, когато нищо не е сигурно и много опасности са все още неизвестни, възможност за избързване, от която не се възползваме, по-късно често ни кара да съжаляваме. Дотолкова мъдрост поне имам. И с твое разрешение, ще й вярвам.
Яздиха през цялата притъмняваща вечер и не спряха, когато звездите започнаха да се появяват над хълмовете. Пътят се извиваше през проходите и после надолу покрай още градчета и селца. Най-после стигнаха до предградията на огромния град, окичен с толкова много лампи, че светеше по-силно от небето.
Улиците на Набан бяха претъпкани, въпреки че наближаваше полунощ. Жонгльори и танцьори играеха сред езера от примигваща светлина — надяваха се на някоя и друга монета от пияни минувачи. Таверните, чиито прозорци бяха отворени в лятната нощ, изсипваха шум и светлина от лампи на калдъръмените улици.
Мириамел клюмаше от умора.
Санселан Ейдонитис се издигна пред тях. Прочутата му кула бе като тънък конец от злато на светлината на лампите, стотици прозорци грееха с топла светлина.
— Винаги има будни в Божия дом — тихо каза Диниван.
Докато се изкачваха по тесните улички към огромния площад, Мириамел видя бледите кули на Санселан Махистревис на запад, точно зад Санселан Ейдонитис. Херцогският замък се издигаше на скалистия нос на най-външната точка на Набан, изправен гордо над морето, както самият Набан някога се бе възправял над всички земи.
Двата Санселана, помисли си Мириамел. Единият издигнат, за да управлява тялото, а другият — за да управлява душата. Е, Санселан Махистревис вече бе попаднал в ръцете на отцеубиеца Бенигарис, но лекторът беше божи човек — и добър при това, както бе казал Диниван, а Диниван не беше глупак. Поне тук имаше надежда.
Самотна чайка изписка в тъмнината над тях и принцесата изпита нещо като съжаление. Ако майка й не се бе омъжила за Елиас, тя можеше да се роди и да израсне тук, над океана. Това щеше да е нейният дом. И сега щеше да се прибира там, където й е мястото.
„Но ако майка ми не се бе омъжила за баща ми — помисли си тя сънено, — нямаше да съм аз, нали? Каква съм глупачка!“
Когато стигнаха вратите на лекторския замък, Мириамел едва-едва успяваше да остане будна. Няколко души поздравиха Диниван топло — той явно имаше много приятели — и следващото, което Мириамел си спомняше, бе, че й показват една стая с топло меко легло. Тя смъкна само ботушите си и се мушна под одеялото, както си бе с наметалото. Приглушени гласове разговаряха в коридора пред стаята й, а малко по-късно чу високо над нея да бие камбана. Ударите бяха повече, отколкото можеше да преброи.
Заспа под звуците на далечно пеене.
Отец Диниван я събуди на сутринта — носеше й плодове, мляко и хляб. Тя яде, седнала в леглото, докато свещеникът палеше свещите и крачеше в стаята без прозорци.
— Негово светейшество е станал рано тази сутрин. Излязъл е на разходка още преди да отида в покоите му. Често прави така, когато има нещо, за което да мисли. Просто тръгва по коридорите по нощница. Не взима никого със себе си… освен мен, ако съм наблизо. — Диниван се усмихна момчешки. — Този замък е голям почти колкото Хейхолт. Негово светейшество може да е навсякъде.
