Като мой близък и стар приятел Валка естествено бе в течение на моето идиотско и напълно неуместно влюбване. Съчувстваше ми, но при това искрено и твърдо беше убеден, че не съм прав.
— Ами да. Тя живее с него, те са едно, разбираш ли? Ако вземам пари от него, ще имам чувството, че ги вземам и от нея. Тоест, сякаш не само той ме е наел, а и тя. А аз не искам да се чувствам нает от момиче, което ми харесва. Не искам да мисля, че тя ме купува.
Семьонов неодобрително поклати глава.
— Ти много усложняваш нещата, Игорьоха. Измисляш си ги едни… и се тормозиш. Бъди по-обикновен и хората ще те чувстват по-близък.
— Да бе — троснах се аз, — особено ти. Просто виждам как палавите ти ръчички посягат към мен, за да докопат малко пари назаем до заплата или до премията. Аз ще ти дам, ти ще ги вземеш, а после ще почнеш да се трепеш, за да постигнеш добри показатели, без които ще видиш премия на куково лято. Не ти ли дадат премия, как ще ми върнеш заема? А сега имаш източник на печалба и съм те отървал от излишни унижения и служебно-нравствени усилия. Така че моята обикновеност ще бъде в твоя вреда, разбра ли?
— Зъл човек си ти — недоволно избуча Валя, — неприятен. Добре, сега ще ударя още сто грама и ще се обадя на този Забелин. Може да успея да си уговоря с него среща за утре.
— Защо не за днес? Нужно ли е да протакаш?
— Неее — поклати глава той, — днес не искам. Толкова хубаво си пием с тебе, грехота е да се прекъсват такива сладки приказки. Слушай, да имаш нещо топло за хапване?
— Имам варени картофи, можеш да ги позапържиш.
— О — оживи се Валка, — това ще ми дойде добре. Сега ще пийна, ще се обадя на Забелин и ще се заема с картофите. Може да нарежа в тях и шунчица, саламче, пържен лучец, а като чукна отгоре и едно яйце — ще си оближеш пръстите! Между другото, изпи ли онзи цяр, дето ти го донесох?
— Изпих го, изпих го — успокоих го аз.
— А не стана ли време да пиеш пак от него? Там пише: на всеки четири часа. Помагал за отхрачването.
— А ти прочете ли указанието? — усъмних се аз.
— Не — призна той, — момичето в аптеката ми каза. А дали не трябва да ти сменя компреса?
Пипнах пристегнатата към гърдите ми торбичка с картофеното пюре. Вече бе изстинало, можех да го сваля. Следващият компрес щях да си сложа за през нощта.
— Искаш ли да ти разтрия гърдите и гърба с водка? — не мирясваше Валя. — Бронхите ти са задръстени от храчки. Илачът помага за отхрачването и трябва да направим така, че да се прочистят. А, какво ще кажеш?
— Слушай, ти откъде знаеш всичко това? — учудих се аз.
— Ами момичето в аптеката ми каза. Попитах я какво се прави против бронхит и тя ме посъветва.
Валка наистина искаше да оздравея колкото може по-скоро, защото, ако се разболеех сериозно… е, с една дума, всичко е ясно. А на него утре му предстоеше да се срещне със Забелин. Разбира се, ако успееше да се уговори с него.
Той придърпа телефона и набра номера. Но тук и двамата ни чакаше удар, за който не бяхме подготвени.
Оказа се, че Юрий Петрович Забелин бил убит преди две седмици при неизяснени обстоятелства.
Благодарение на чувствителността на моята котка Арина болестта наистина се оказа уловена и смазана в самото си начало, така че в понеделник сутринта вече нямах температура и отидох на работа, като постоянно кашлях гръмовно (настойчивият Валка Семьонов все пак успя да „улесни отхрачването“), но все пак се чувствах съвсем сносно.
Всяка поредица от дни без късмет рано или късно свършва. Ето че и тази свърши. Следователят, който водеше делото по убийството на Юрий Петрович Забелин, се оказа Шурик Вилков — мой и на Валка състудент от задочното ни следване, с когото заедно бяхме овладявали висшите юридически науки. Шурик, доколкото си спомням, имаше ужасно неразбираем говор, което впрочем не му пречеше да притежава остър ум и прекрасно развит усет. Той наистина беше добър следовател, само че за да изглежда такъв и да не разваля впечатлението, трябваше да живее и работи, без да си отваря устата. Учудващо беше, че пишеше протоколи повече от сносно, наистина с правописни грешки, но пък гладко и разбираемо, докато устната му реч беше нетърпима. Самият Шурик си знаеше този недостатък и го обясняваше с обстоятелството, че като дете твърде малко общувал с околните. Толкова силно заеквал, че се стеснявал да говори, още повече че съучениците му се присмивали и си правели майтапи с него, а родителите му, вместо да заведат момчето при специалист, просто зарязали проблема — сиреч, дефектно излезе детето, какво да се прави. На около петнайсетгодишна възраст съвършено случайно попаднал в ръцете на логопед, който го отървал от заекването, но все пак вече бил изпуснал доста години разговорна практика и това си личеше и до ден-днешен. Вилков изобщо не признаваше съществителните, предпочиташе да ги заменя с местоименията „той“, „тя“ и „това“, както не си даваше и труда да употребява прилагателни, а просто ги заместваше с ефектни мимики и жестове.
