Въпреки петнайсетте години, прекарани в безжалостния свят на бизнеса, Лев Александрович Аргунов в много отношения си бе останал учен физик, напълно лишен от суетата на новобогаташите. Крайградската къща бе построил само защото дъщеря му рано или късно щеше да се омъжи (както и стана), щяха да му се родят внуци, така че щеше да е добре да си имат просторно красиво жилище, заобиколено от ели и борове. На него самия много повече му харесваше да живее в градския си апартамент в центъра на Москва и той от време на време оставаше там за през нощта, когато се освобождаваше късно от работа, а на другия ден му предстоеше да става рано и искаше да се наспи добре.
Не се вманиачи и за охраната на къщата си. Макар голяма, тя не беше богата, в смисъл че в нея нямаше нито антики, нито картини на баснословни цени, нито колекции или скъпоценности. Парцелът и самата къща бяха страшно скъпи, но практически там нямаше какво да се краде. Разбира се, жена му и дъщеря му имаха скъпи накити, и то доста, но те се пазеха в банков сейф, а самата банка се намираше срещу сградата, в която беше централният офис на фирмата на Аргунов. Ако трябваше, той просто отиваше в банката и вземаше от сейфа нужния калъф, а на другия ден го връщаше на мястото му. Разбира се, някои джунджурии, както се изразяваше той, се държаха и вкъщи, но те не бяха толкова ценни, нито в количество, заради което някой би нападнал къщата. Ето защо Лев Александрович бе осигурил безопасността на дома си с добра алармена система, трима възрастни мъже от близкото село, които дежуреха на смени — през две денонощия, и две кавказки овчарки, които лично той бе отгледал и дресирал. Никакви мощни борци с камуфлажни униформи, никакви бивши десантчици или спецназовци — всичко беше тихо, скромно, домашно.
Щом се прибра, дежурният този ден пазач Васил Василич подаде глава от своята стаичка:
— Добър вечер, Лев Александрович!
— Добър вечер, Васил Василич.
— Днес очаквате ли още някого?
— Не — машинално отговори Аргунов.
— Значи да включвам? Или тепърва ще се разхождате с кучетата?
— Включвайте. Нещо съм уморен. Ако изляза с тях, то ще е по-късно, а може и да не изляза. Ако реша, сам ще изключа алармата, а когато се върна, ще я включа.
— Добре тогава — охотно се съгласи пазачът.
„Да — помисли си Аргунов, — за него е добре, просто е прекрасно. Сега ще погледа телевизия и ще легне да спи. Аз спокойно мога да стана през нощта, да изключа алармата и да изляза, после да се върна, да я включа и никой няма да узнае, че съм излизал. Кучетата няма да ме залаят. По дяволите! Колко са зле нещата!“
Той събра достатъчно самообладание, за да вечеря долу със съпругата си — Жана, но малко след десет се оплака от умора и главоболие, по съвета на жена си изпи някакво обезболяващо хапче и се качи в спалнята си. Ето, сега всичко ще стане ясно. Сега той ще отвори гардероба. Или да, или не. Той е с трезв ум и в пълно съзнание, не спи, не е пиян и това, което ще види сега, ще бъде реалност, която е невъзможно да опровергае.
Усети силна болка в гърдите, кръвта затупка в слепоочията му. Аргунов въздъхна дълбоко, като пред скок във вода, отиде до гардероба, завъртя ключа в бравата и рязко отвори вратичките. Жълтата детска тениска със заека на гърдите падна право в ръцете му. Ето я. Не е изчезнала, не се е изпарила заедно с нощните кошмари. Тук е.
Той бавно и грижливо я сгъна, сложи я на един рафт така, че да не пада, и пак заключи гардероба. Останал без сили, приседна на леглото, тъпо втренчен в едно квадратче от орнамента на килима, с който бе постлан подът. После се пресегна, взе мобилния си телефон и набра номера на Ситников.
След час слезе на първия етаж, в хола, където жена му, уютно полегнала на мекия диван и покрита с одеяло, гледаше по телевизията някакъв американски филм за полицаи и наркомафиоти.
— Не спиш ли? — учуди се тя. — Мислех, че отдавна си заспал. Как е главата ти?
— Почти ми мина. Ще изляза да се поразходя с кучетата.
Жана Викторовна с готовност се надигна.
— Искаш ли да излезем заедно? И за мен е полезно да се разходя преди лягане.
— Не, мила, не е нужно. Сега ще дойде Слава, има някакъв спешен проблем, ще си поговорим с него, хем междувременно ще разходя кучетата.
— Но защо навън? — Тя решително отметна одеялото и стана. — Сега ще сервирам масата, поне да пийнете чай. Защо ще обсъждате проблеми на този студ?
— Нали все пак трябва да разходя кучетата.
— Льовушка, твоите кучета и бездруго по цял ден са на въздух, препускат из двора като бесни. Та на какво прилича това: вече наближава дванайсет, а вие като бездомни хлапаци ще обсъждате момчешките си тайни на студа. Аз няма да ви преча. А, Льовушка?
Съблазънта беше голяма, но щом Аргунов си представи, че ще говори на глас за ТОВА тук, в дома си, където наблизо е жена му, където живееше и след два месеца отново щеше да живее единствената му дъщеря, където скоро щяха да пълзят, а после да ходят и тичат неговите внуци — буквално му призля. Не, само не това, не бива да се вкарва такава мръсотия в дома, в който живеят твоите любими, най-близки хора.
