— Благодаря — топло отвърна той, — няма нужда. Ти си лягай, догледай си филма, а ние ще се поразходим. Напоследък изобщо не съм излизал на въздух, може би и затова получих главоболие.
— Добре — въздъхна Жана Викторовна, — прави каквото искаш. Ако не влезете със Славик, предай му много поздрави от мен.
Аргунов отиде при нея, целуна я по главата.
— Не се обиждай, мила, нямам тайни от теб. Просто наистина ужасно ми се прииска да се разходя.
Той си облече дебелото яке, изключи алармата, свали от закачалката дългите здрави каишки и излезе от къщи. Прозорчето в стаичката на пазача не светеше, Васил Василич вече спеше. Двете едри, страховити наглед овчарки веднага дотичаха при стопанина си, с готовност му позволиха да закачи каишките на нашийниците им и се втурнаха към външната врата. Когато се озоваха извън двора, те се приготвиха да се разхождат и погледнаха с обида и недоумение стопанина си, който, незнайно защо, не ги поведе към гората, а закрачи напред-назад покрай оградата. Защо тогава трябваше да излизат изобщо! Че и с каишки! Покрай оградата те и сами могат да тичат колкото искат, само че от другата страна, но нима има разлика, миризмите са едни и същи, а и растителността. Виж, гората е съвсем друго нещо. А така… Чиста подигравка.
Когато забеляза фаровете на приближаваща кола, Лев Александрович си погледна часовника: двайсет и три и четирийсет и пет. Както беше обещал, Славка пристигна след час и петнайсет минути, а Аргунов за кой ли път през дългите години на приятелството им се възхити на умението му да бъде точен, да пресмята времето си и да не закъснява. Не всеки може да го прави. Например самият той, бившият учен физик, се справяше с времето доста трудно.
Те тръгнаха към гората. Страхът, че някой може да ги чуе, не преставаше да преследва Аргунов, макар че по това време почти нямаше движение по улиците на селището, а неговата къща се намираше в самия край на горския масив, отдалечена от другите. Но страхът е ирационален и кара хората да вършат какви ли не глупости. Аргунов го знаеше съвсем сигурно.
— Това е много лошо, Льова — сериозно и загрижено каза Ситников, след като изслуша приятеля си. — Много лошо. Конкретна помощ от мен ли ти е нужна, или просто искаше да се изкажеш?
— И едното, и другото. Разбери, Слава, нямам на кого друг да кажа за това, освен на теб, нямам с кого да споделя. А не мога да го нося в себе си, сам не се справям… — Той трескаво си пое дъх. — Можеш ли да ми помогнеш?
— Готов съм, само кажи как.
— Можеш ли да разпиташ имало ли е наистина нещо… е, ти разбираш…
— Искаш да кажеш — дали е било извършено престъпление, жертва на което да е станало дете с жълта тениска?
— Да.
— Льова, разбери ме правилно. Да разпитам е възможно, само че как да обясня интереса си? Да, мога да направя така, че да ми покажат сведенията за Москва и областта, мога да измисля някакво обяснение. Да речем, ще прочета в тях, че е изчезнало дете или е бил намерен труп на дете. И после какво? В сведението не се посочва с какви точно дрехи е било облечено то. Как и кого трябва да питам за тениската?
— Ако е изчезнало дете, непременно се посочва с какви дрехи е било — възрази Аргунов, който почти цяло денонощие бе мислил върху проблема и беше готов с някои възражения.
— Прав си — съгласи се Вячеслав Антонович. — Ако е изчезнало, добре. А ако е труп? Тогава няма да има никакво описание на дрехите. И какво ще правя по-нататък?
— Слава, ако знаех какво трябва да се прави и в каква последователност, нямаше да търся помощ от теб. Ти открай време имаш връзки в милицията, сигурно и до ден-днешен имаш там маса познати. Не можеш ли да измислиш как да разпиташ за това, за което те моля?
— Добре, непременно ще измисля нещо. Но не обещавам, че ще стане бързо. Льовка, разбери ме и ти: докато бях в комсомолските структури и наблюдавах административните органи, цялата милиционерска гилдия на Москва ми беше в джоба, но после преминах в друга система, минаха толкова години, а нали знаеш какво стана с милицията през тези години? Промени се от край до край. Старите си отидоха, дойдоха нови и аз нямам контакти с тях. Но ще се постарая да направя нещо, само че — повтарям — не очаквай бърз резултат. Мина времето, когато можех да вдигна телефона, да задам въпрос и след три минути да получа отговор. Сега не е така.
— Постарай се, моля те — тихо каза Аргунов. — Трябва да знам със сигурност.
— Чакай, Льова, не изпадай в паника. — Ситников внимателно хвана приятеля си за рамото. — Може би нещата не са толкова страшни? Хайде да помислим заедно, да поразсъждаваме могло ли е това по принцип да се случи или не. Знаеш, на страха очите са големи и онова, което ти смяташ за доказателство за евентуалната ти вина, всъщност може да се окаже абсолютно неутрален факт или дори доказателство за невинността ти.
Аргунов спря рязко, нарушавайки плавното движение на подтичващите далеч напред кучета. Овчарките дръпнаха каишките и недоволно заръмжаха.
— Така ли? Добре, намери ми тогава приемливо обяснение как тази тениска е попаднала в моя гардероб, в дома ми.
