— Защо, у вас никога ли не идват деца? Не ти ли гостуват приятели с деца и внуци? Опомни се, Льова, това е чисто и просто детска тениска, а не камък от друга галактика.
— Вече мислих за това. За последен път имахме гости с деца преди една седмица, когато празнувахме сватбата на Лялка.
— Ето на, а ти ми говориш…
— Слава, в моя гардероб цари пълен ред. Главата си залагам, че и преди шест, и преди пет, и преди четири, и преди три дни тази тениска я нямаше там. В моя гардероб изобщо има малко дрехи, рафтовете не са претъпкани, аз отварям вратичките и веднага виждам кое къде е. Нямаше я там. От къде се е взела тогава?
— Ами домашната помощница? Нали у вас идва някаква жена да чисти. Може тя да я е пъхнала случайно?
— Къде? Къде може да я е пъхнала случайно? В заключения гардероб ли?
— Нима криеш ключа от гардероба? — учуди се Вячеслав Антонович.
— Не, той си стои в ключалката, но за какво й е на нашата домашна помощница да го отключва?
— Господи, Льова, ти сякаш падаш от небето, ей богу! Ами изпрала е дрехите ти — ризи, фланелки, бельо, пижами, изгладила ги е и е отворила гардероба, за да ги подреди по рафтовете.
— Добре де — покорно се съгласи Лев Александрович, — отворила го е, подредила ги е. Моите дрехи. Моите, чуваш ли? Как е попаднала там жълтата тениска?
— Не знам, но можем да го измислим. Например нейният син или дъщеря са носили тази тениска, скъсали са я или са й направили лекета и тя сега става само за парцали, така че вашата помощница я е взела, за да я използва при чистенето. Тоест попаднала е в дома ви съвсем закономерно, а в гардероба — случайно, заедно с другите дрехи. Е, какво, успокои ли се сега?
— Славка, аз наистина съм глупак, но все пак съм доктор на науките. Нима смяташ, че не съм се сещал и за това?
— Е, и?
— Ами нищо. Тениската е напълно здрава и по нея няма лекета, които да не могат да се изперат. И изобщо е почти нова, ако разбирам нещо от дрехи.
— Да бе, какво ли разбираш от дрехи ти, докторът на науките! Та ти не можеш да различиш „Бербери“ от „Черути“.
— А ти можеш ли? — с внезапен интерес попита Аргунов.
— И аз не мога — разсмя се Ситников. — Е, какво, олекна ли ти?
— Малко. Ще помисля как да проверя това.
Наистина му бе поолекнало. Да, напълно е възможно той отново да ходи насън, пристъпите на сомнамбулизъм да са се върнали, но нищо лошо не се случва, просто той ходи из своята спалня или дори из цялата къща. Може дори да излиза навън и да се връща. Но никого не е убивал или насилвал. А тази тениска я е донесла домашната помощница Татяна, тя май има две деца. Всичко е точно. Нещата се изясняват.
Колко е хубаво, че се обади на Славка Ситников. И колко е хубаво, че Славка дойде веднага и направи всичко, за да разсее страховете му. Колко е хубаво да имаш стари верни приятели.
През нощта Аргунов успя да задреме. Облекчението, което му донесе разговорът със Ситников, сякаш отвори вратичка във високата каменна ограда на ужаса и допусна малко тревожен сън. Но на сутринта Лев Александрович стана с твърдото намерение да изясни ситуацията поне с тениската. Предложената от Ситников версия за появяването на ТОВА в гардероба изглеждаше убедителна, но манталитетът на учения невинаги се съгласяваше да приема каквото и да било на доверие и настояваше за проверка.
Трябваше да подхване разговор за домашната помощница Татяна, между другото племенница на същия Васил Василич, който сладко спеше нощем в помещението за охраната. След като слезе за закуска и поздрави жена си, Аргунов направи недоволна физиономия:
— Исках да си облека сивия костюм и не намерих любимата си риза. Още миналата седмица я хвърлих за пране. Татяна само веднъж месечно ли пере?
— Защо веднъж месечно? Пере и глади всяка седмица — спокойно отговори Жана Викторовна. — Просто Таня е болна. Имаш цяла купчина ризи, не разбирам защо трябва да превръщаш това в проблем.
— Болна ли е? — учуди се Аргунов. — И от кога?
— Ами вече от пет-шест дена. Защо, не си ли забелязал? — Сега бе неин ред да се учудва.
— Не бях забелязал — призна той. — Какво й е?
— Хипертония. Качила е кръвното.
— Хипертония? На нейната възраст? Боже мой, накъде върви здравето на нацията — опита да се пошегува Аргунов. — Щом днес и младите имат високо кръвно налягане, какво ще стане утре?
— Льова, какво приказваш! — Сега вече Жана Викторовна погледна мъжа си крайно изумено. — Ти поне знаеш ли на колко години е Татяна? Изобщо виждаш ли я, или както обикновено, гледаш човека, а си мислиш за друго? Та тя е на петдесет и три години.
— Така ли? — смути се той. — Е, извинявай. Наистина не съм я заглеждал много. Просто си спомням, че имаше деца, та си помислих, че щом децата са малки, значи и майката е млада.
— Льова, като се каже „деца“, това не значи непременно, че са малки. Кой, ако не ти, би трябвало да го знае? Малкият син на нашата Таня е в казармата, а големият работи чак във Владивосток. Живее там със семейството си.
Сърцето на Аргунов отначало замря: големи деца не могат да носят толкова малки тениски. Но при последните думи на жена си се сепна:
