Както с удоволствие би убил Гантри и би изтребил до крак веселия му екип от морски финансисти. За разлика от Милан обаче, той нямаше да се провали.
Макартър беше на „Грациела“.
Новини и за Гантри.
Който беше намерил начин да кацне на Гуадалканал. На това пернато му хрумваха наистина щури идеи. И най-смешното беше, че хората на Милан, превърнали се по неволя в американски морски пехотинци, отново се бяха върнали с празни ръце. Гантри успял да натовари целия си екипаж на един самолет за организирани пътувания, докато самият той духнал в неизвестна посока в компанията на хубавата канадка.
Същински водевил.
Но Гантри лично бе взривил джонката си. Жертва, която несъмнено му костваше много и която щеше да се прибави към сметката на Лодегър точно под бележката „Убийство на Запъртъка Макнълти“.
— Здравей, Лети.
Макартър безшумно бе влязъл в спалнята.
След задължителното отбиване на борда на „Морският вълк“ хидропланът го докара на островчето им в архипелага Каикос. Дълго време неподвижно наблюдава жена си, която спеше. Или се преструваше, че спи. Чудно: при тази тишина не бе чула нито двигателите на самолета, нито мотора на малката лодка, която ги стовари на плажа с Джейк, след като последният привърза хидроплана за мостика.
Сигурно е чула и се преструва.
Лети се обърна, прикривайки голите си бедра с инстинктивен жест, който му се стори твърде многозначителен.
— Колко е часът?
— Четири сутринта — отвърна Макартър. — Можех да се върна и утре, но ужасно ми се искаше да се прибера.
Гледаха се втренчено.
— Искаш ли да хапнеш нещо, Джими?
— Нито ми се яде, нито ми се пие — поклати глава той. — Ще взема един душ и си лягам.
Когато излезе от банята, благовъзпитано загърнат в памучно кимоно, видя, че е запалила нощната лампа и чете.
— Донесох на момичетата куп японски дивотии. Те добре ли са?
— Много добре.
— А ти?
— И аз съм много добре.
Ръката й, която държеше книгата, се плъзна към нощното шкафче. Лети отпусна глава на възглавницата, придърпвайки чаршафа върху малките си, все още стегнати гърди.
Беше вперила очи в тавана, привидно спокойна, ала дъхът й бе малко, съвсем малко по-учестен от обикновено.
— Нещо не ми се спи, Лети.
— Знам — прошепна тя.
— Липсваше ми.
Тя най-сетне се раздвижи и се притисна към него, намествайки се в свивката на лявата му ръка. Макартър не смееше да мръдне, нито да я докосне.
— Не се чувствай задължена…
— Идиот — прекъсна го кротко Лети.
Той освободи ръката си и се реши да я целуне. Тя отговори на целувката му със страст, която Макартър отново сметна за престорена.
— Обичам те, Лети.
— Никога не съм се съмнявала в това.
Проникна в нея и разбра, че е бъркал: тя не се преструваше. Едва не се разплака.
— И аз те обичам, Джими. Невероятно много.
Беше заспала отново с присъщата си изумителна способност да потъва мигновено в непробуден сън. Той тихо се надигна от леглото, отиде да пийне малко ледена вода, подвоуми се дали да не мине през библиотеката, където държеше уискито, но накрая реши да поседне на едно от големите плетени кресла на верандата.
И все едно, че пак се завъртяха ролките на изключен за малко магнетофон. Нищичко не можеше да направи — механизмът в главата му действаше почти самостоятелно.
Разбира се, че знаеше къде са се скрили Гантри и канадката. В Саравак, на остров Борнео, при ибаните. А изнамирането им там намирисваше осезаемо на непосилна за Милан задача. Общо взето, Гантри бе спечелил надбягването с препускащите подире му Мравки-войници. Но нищо не бе в състояние да спре Ел Сикарио.
Освен това не биваше да забравя вестите „оттам“ и отлагането на срещата му с „тях“. „Те“ явно за пореден път се бяха поддали на диващината си и бяха заповядали екзекутирането на Бог знае кой сенатор, кандидат-президент или висшестоящ политик. Без да се смятат безбройните съдии и полицейски началници, избити също по тяхна заповед, и то често под нищожен претекст.
