Зенаид едва не му зададе на шега въпроса, който логично би могла да зададе на самата себе си: какво правеше с един напълно разорен тип? И то в Борнео, като капак? Но се въздържа. Шегата беше твърде плоска, а и тя имаше всички основания да си мълчи. Ако не беше отишла при него на Пхукет, в Тайланд, Гантри нямаше да изпадне в това катастрофално положение, Запъртъка Макнълти нямаше да е мъртъв и джонката нямаше да е на дъното на океана. Сега Мравките-войници щяха да подновят хайката. Вярно, ще им бъде доста трудно да ги намерят тук, в царството на ибаните, където с дни напред се знае за приближаването на всеки чужденец, особено ако е надарен с голям бял нос, и откъдето винаги (при условие, че разполагат с необходимите връзки) могат да се оттеглят в джунглите във вътрешността на Борнео. А там Мравките-войници със сигурност няма да посмеят да ги последват. Говореше се, че последните нежелани гости, посетили тези места през 1942-ра, били японски туристи, облечени в униформата на Петдесет и шеста дивизия, с чиито глави ибаните със завиден ентусиазъм издигнали няколко пирамидални исторически паметници. Така че тук бяха на сигурно място. С този нюанс, че един ден все щеше да им се наложи да си тръгнат.
Пилотът на малкия самолет, собственост на Черешов цвят и Алфи Ийтън, беше загубил облога си с Гантри и му бе изплатил полагащите се десет австралийски долара. Не бе успял да прелети без междинно кацане разстоянието от Гуадалканал до Порт Морсби, в Нова Гвинея. Над Соломоново море, което гъмжеше от гигантски бели акули, очакващи падането им с подчертан апетит, двигателят на самолета изведнъж се разкиха. С мъка кацнаха на един от островите Ентрекасто, поломявайки малко вършинак, след което чакаха три дни, докато намерят с какво да напълнят резервоара. Бордовата радиостанция все още работеше и те с интерес проследиха разговорите на Мравките, които се уведомяваха взаимно, че самолетът-беглец е засечен и че първият пристигнал на мястото на принудителното му приземяване трябва незабавно да избие робинзоновците.
Успяха да излетят в момента, в който „Сивата сянка“ се намираше на не повече от две хиляди метра от острова. Гантри изплати двайсет австралийски долара на пилота, с когото този път се бе обзаложил, че ще се врежат в кокосовите палми. Останалата част от пътуването мина без усложнения. Подминаха Кеърнс след полученото предупреждение, че районът се намира под наблюдението на Мравките.
Кацнаха в Нормантън, на брега на Карпентарийския залив, където Гантри загуби третия си и последен облог с пилота от Гуадалканал и му изплати дълга си от двайсет долара — все така австралийски, — което всъщност си бе замаскиран бакшиш. Сетне заминаха за Дарвин, на Тиморско море, оттам за остров Тимор, после за Унжунгпанданг (Макасар) на остров Сулавези, след това за Банджармасин в Калимантан, на индонезийската част на Борнео.
И накрая за Капит.
Бяха пристигнали.
Зенаид намери къщата приятна, гостоприемна, удобна и с чудесно местоположение — малко нависоко, с очарователен изглед към белите сгради на Капит, столица и икономически център на ибаните от вътрешността, както и към джунглата и пресичащата града река Ражанг. Къщата беше осмоъгълна и построена изцяло от дърво. Разположена бе около голям централен пилон, който служеше за носещ елемент на двестате квадратни метра под, ширнали се на три метра над земята. Към пилона бяха прикрепени въжета, с помощта на които, в зависимост от посоката на вятъра и дъжда, можеха да се вдигат или свалят големите вертикални капаци. Беше много красиво, дори великолепно.
— Като се изключи ей това. Което представлява какво всъщност?
— Моят домашен персонал — отвърна Гантри.
— Шест жени?
— Къщата изисква голяма поддръжка. Освен това има и още две, който са в отпуск. Утвърдих сменното начало.
— Домашни прислужници? Как ли пък не! Така се фръцкат, че чак скърцат.
— Не се фръцкат. Това е просто начинът им да вървят.
— И ги оправяш посменно, предполагам?
— Колкото до скърцането, къщата е от дърво. Аз ли? Не.
— Шест любовници едновременно! Гръм и мълнии! Да де, знам, работят на смени. Необходимо ли е все пак да се завират с нас под душа и да те търкат навсякъде?
— Ревнуваш, Ганьон.
— Не ме карай да се смея. И й кажи на тая да си махне ръцете оттам. Мога чудесно да се изтъркам и сама. Освен това не ревнувам.
Отидоха да доуредят сметките си в стаята — в банята беше същинска манифестация.
