— Мисля по въпроса. Пат пристига утре следобед. При това не сам: придружават го Ли, Пийт, Бабу и (Гантри се усмихна) твоят приятел Лавиолет. Уотърс успял да го натовари на един по-дискретен самолет.
Ли, американо-китайка от Сан Франциско, беше главният специалист по информатика на джонката. Пийт Карстов изпълняваше длъжността на експерт по досиетата, съставени от старите лели, и в качеството си на такъв беше пряк заместник на Гантри в ръководството на стратегическите операции. През последните няколко седмици Хъри, индиецът, известен още под прякора Бабу, беше проявил неподозиран и неоспорим талант, както и завиден макиавелизъм, въпреки че поначало се занимаваше с екологическите проблеми. Той представляваше идеално доказателство на влудяващата теория на Гантри, според която, за да блеснеш във финансите, най-добре би било да нямаш никакво понятие от тях.
— Радвам се, че ще видя отново оня кретен Лавиолет — подвикна Зенаид, вече под душа.
— Събудих те, защото искам да ме смениш. Не пипай абсолютно нищо. Записите се правят автоматично. Освен ако на долния десен монитор не се появи паролата. Всъщност, която и да е от четирите пароли: „Уили Уондър, Мозамбик, Полигонацея и Хасдрубал“. Ще ги запомниш ли?
— Върви по дяволите! Какво е това „полигонацея“?
— Равен. Събуди ме веднага, щом се появи някоя от тях.
Не, събуди ме след два часа, при всяко положение.
След три секунди вече спеше. Тя мина в намиращия се в съседство кабинет, който заедно със спалнята беше единственото затворено пространство в осмоъгълната къща.
Фръцлите й донесоха закуската — кафе и плодове. Остави плодовете. Впери поглед в екрана. Принтерите тракаха почти без прекъсване, редейки тайнствени поредици от цифри, комбинирани в групи по шест. Зенаид нямаше и най-малка представа за значението им. Всичко, което знаеше, бе, че трябва да вкарва в един от компютрите данните, изпращани от старите лели. А компютърът от своя страна изплюваше дискета след дискета.
Според Гантри това беше единственият им шанс ако не да елиминират Мравките, то поне да парират кръвожадните им инстинкти.
Зенаид съумя да прозре част от стратегията на Гантри.
Само част. Не бе присъствала на разговора му с Макартър на островчето в архипелага Каикос и й липсваха някои елементи.
Но това, което прозря, бе предостатъчно, за да усети как по гърба й пробягват ледени тръпки.
— „Мозамбик“.
— Идвам.
Той скочи от леглото, плисна няколко шепи вода на лицето си и погледна часовника си.
— Бях те помолил да ме събудиш след два часа, Ганьон.
— Беше направо гроги.
Оставила го бе да спи почти четири часа. Той отиде в кабинета, седна пред една от клавиатурите и се зае да пише Бог знае какво, в отговор на което един принтер започна да печата дявол знае какво. В продължение на два часа Гантри и анонимният му кореспондент се замеряха с цифри и Зенаид, която се опитваше да разчете нещо над рамото му, за пореден път се почувства пълен идиот.
Край на съобщението.
— Адски ми харесва чувството за хумор на този тип — каза Зенаид. — А да не говорим за стила му.
— Завършила е филология. Докторат по руска литература.
— Значи става дума за жена? Седмата любовница?
— Четиристотин петдесет и шестата.
Той отпи глътка кафе и се усмихна.
— Мога да ти обясня кода, който използваме с нея. Или с останалите стари лели.
— Но няма да разбера, така ли?
— Ще разбереш, естествено. Не се прави на интересна.
Не бе поръчал нищо, но фръцлите му донесоха яйца и риба, залята с неидентифициран сос, по чиято едничка миризма човек лесно можеше да се досети, че съдържа нитроглицерин, подсилен с лют червен пипер.
— Ще ме напуснеш ли, Зенаид?
— Малко рано е да говорим на тази тема. Няма съмнение, че Мравките не могат да се доберат до нас, но все още ни обсаждат.
— Ще ме напуснеш.
— Да не говорим повече за това.
Той поклати глава, продължавайки да се храни.
— Това е моя реплика, Ганьон. Бъркаш текста. Напротив, по-добре е да поговорим сега.
— Защото Пат, Лавиолет и другите пристигат утре?
— Това би било напълно основателна причина. Двамата с теб никога не сме оставали прекалено дълго сами.
— Има ли и друга причина?
— Да — кимна той.
Бил почти готов да направи удара си на покер. Да започне атаката си срещу Лодегър. Старите лели свършили всичко необходимо. Почти приключили работата си. Всичко било въпрос на няколко десетки часове. Може би и на по-малко. Той, Гантри, бил на границата да започне офанзивата си срещу Мравките. След което нямало да им остане нищо друго, освен да чакат резултата. Да видят дали ще се получи нещо, или не.
Каза всичко това е обичайния си нехаен тон.
Няколко секунди тя остана вцепенена от изумление.
— Не знаех, че е толкова близко.
— Неминуемо би била по-подходящата дума — уточни Гантри. — Не отговори на въпроса ми.
— Да.
— „Да“, че не си отговорила на въпроса ми, или „да“ в отговор на въпроса ми?
— И двете.
