През целия път изпитваше страх. Очевидното им нетърпение да го видят силно го безпокоеше. Познаваше твърде добре изблиците им на гняв, навика им най-брутално да се отмятат от думите си. От състояние на самодоволно блаженство „те“ можеха изведнъж да изпаднат в дива ярост. И тогава бяха способни да прережат гърлото на всекиго. Новините от „там“ не бяха добри. Пресата, радиото и телевизията се надпреварваха да съобщават за поголовни убийства и арести. Единствена комична нотка: споменаваше се за арестуването на „главния счетоводител“ на каменните богове. Пресвети Боже! Счетоводител, та било то и главен!
„Тамошната“ полиция явно смяташе, че става дума за бакалница! „Главният счетоводител на Съединените американски щати е бил арестуван в задната стаичка на правителствения дюкян.“ Звучеше почти обидно! Но „те“ действително бяха прехвърлили всяка граница, поддавайки се, както винаги, на хищническите си инстинкти.
„Те“ бяха способни на всичко. Включително да накълцат на кайма и самия Макартър, и то не с друга цел, а просто за да излеят нервите си върху „грингото“.
В Ресифе го чакаха двама мъже. Бразилци. Нито един от тях не говореше дори малко английски. Прелетяха с хеликоптер над очарователното колониално градче Олинда и над хотел „При кръстопътя“, където с Лети бяха прекарали няколко дни по времето, когато тя се съгласяваше да го придружава в пътуванията му. Следователно летяха на север. След малко обаче завиха на запад, по посока на залязващото слънце. Седналият до пилота Макартър чувстваше почти осезаемо вперения в него поглед на двамата наемни убийци. Сигурно би се смръзнал от ужас, ако ги срещнеше нейде в гората. Най-сетне се появиха светлини. Огнен кръст им посочи мястото за приземяване.
— Добре дошли в Бразилия — поздрави го Ел Сикарио. — Не ми е работа да ви давам съвети, но на ваше място не бих „им“ казал нищо, което би могло да ги раздразни още повече. И без това са в достатъчно лошо настроение.
Убиеца пушеше обичайната си пурета на няколко крачки от близката ферма, заобиколена от многобройна охрана, от която преспокойно би могъл да се сформира батальон.
— Успех, Мак.
Очакваха го само двама. Другите трима също бяха „в отпуск“, но в Перу и в Боливия, ако се вярваше на американската преса, която Макартър бе прегледал в самолета. Тези, които седяха срещу него, на теория се намираха в Панама, при един от подчинените си — твърде непопулярен във Вашингтон генерал, или пък точно обратното, тъй като непрекъснато го канеха да посети „големия бял брат“.
Заявиха на „Макату“, че прекалено много се е забавил да се отзове на повикването им. Че „те“ не обичали подобни работи. Наистина ли държал да си има неприятности?
Така че въпреки препоръките на Убиеца и на онази част от самия него, която го призоваваше да запази спокойствие, в първия момент Макартър едва се въздържа да не ги прати на майната им. По дяволите! Точно сега изобщо не им отиваше да се перчат, след всичките извършени магарии, заради които се криеха вдън пущинаците на Бразилия.
Но съумя да се овладее. Не зададе нито един въпрос. В известен смисъл дори се престори, че въобще не е наясно с положението. Но проблемите, с които „те“ се сблъскваха в момента, послужиха за фон на доклада му. И дори „те“ успяха да го осъзнаят.
Макартър се впусна в подробно изложение на своя Общ план. И прочете в дръпнатите очи на полуиндианците, че този път, че поне този път наистина го слушат.
Изчака въпросите им почти търпеливо, убеден, че най-сетне е успял да внесе просветление в кратуните им на прости селяци от Андите. И въпросите не закъсняха. И то точно тези, които трябваше и които свидетелстваха —
Даде им достатъчно отговори, но запази някои сведения за себе си. Все едно, че им бе предоставил всички части на даден пъзел, освен онази, без която пъзелът беше безсмислен. Тази частица щеше да задържи и нямаше да се раздели с нея по никакъв повод. Основната цел на шахматната партия, която разиграваше тази нощ, бе засега да скрие съществуването на въпросната частица. Тя беше неговата застраховка живот.
Ако не и нещо много повече.
Ако не и начинът да „ги“ постави под свой контрол.
Но не бе и много далече. Обзе го неописуемо чувство на тържество. „Те“ мълчаха. Дори не се бяха сетили да му предложат нещо за пиене. А и само дето не го накараха прав да стои. Едва се въздържа да не „им“ подвикне, да не избълва насреща им цялата злостна неприязън, която се бе трупала в душата му години наред.
