Нахрани децата със сандвичите, които носеше в кошничката за пикник. След което й се наложи да тича след най-големия, Тими, за да си вземе мобилния телефон и ключовете от колата. Беше ги отмъквал и друг път — винаги когато тя забравяше да прибере чантата си. Не му се сърдеше, защото всички деца са любопитни. Малко по-късно ги натовари в микробуса. Изтощени от игра, децата почти моментално заспаха. Тя използва паузата, за да извади килимчето и да прочете следобедната си молитва на тревата. Предвидливо си беше взела и бутилка вода за задължителното измиване.
После подкара по улиците на Бренан, Пенсилвания. Подобно на много други градчета в областта, и това съществуваше по една-единствена причина — преди близо две столетия боговете на железницата бяха решили, че тук трябва да има гара. Влаковете превозваха и пътници, но повечето вагони бяха пълни с въглища и кокс, предназначени за стоманодобивните заводи и източните пристанища. В последно време Бренан бързо се превръщаше в едно от луксозните предградия на Питсбърг. Отвориха врати нови ресторанти и магазини за сувенири, а в околностите му бе построен изискан кънтри клуб.
Джамила спираше от време на време и правеше снимки с миниатюрната цифрова камера, голяма колкото показалеца й. Същевременно говореше в малък диктофон, описвайки неща, които не би трябвало да имат значение за една чужденка, която се грижи за три невръстни момченца. Но тя проявяваше жив интерес към тях — особено към пътната мрежа в града и околностите му.
Накрая отби пред входа на красиво имение, разположено далеч от пътя и оградено с ниска стена от дялан камък.
Прекрасна къща, но прекалено голяма, рече си с въздишка тя. В Америка всичко е голямо: порциите храна, автомобилите, хората. Единственото малко нещо бяха дрехите — през последните няколко месеца бе видяла повече голи задници, гърди и голи кореми, отколкото през целия си предишен живот. Това я отвращаваше.
Погледна спящите деца и се намръщи. Да, и работодателите й я отвращаваха със своите пари и брак без любов, отвращаваше я и начинът, по който понякога я гледаха. Дори децата на задната седалка я отвращаваха, защото, когато пораснеха, щяха да бъдат изпълнени с увереност, че управляват света, само защото са американци. Включи на скорост и даде газ.
Тази вечер трябваше да изпрати доклада си по електронната поща, влизайки в сайта на кино маниаците. Отдавна помнеше програмата наизуст и в главата й се появи заглавието на филма, който щеше да се обсъжда: „Да убиеш присмехулник“. Странно заглавие за филм, но американците поначало си бяха шантави. Да, наистина странно заглавие. От него се излъчваше неясна и стряскаща със своята непредвидимост заплаха.
Оливър Стоун се прибра в къщичката и се помъчи да заспи, но беше прекалено възбуден от събитията през тази нощ. Запали камината да прогони влагата и се настани пред нея с книга в ръка. Чете до разсъмване, но мислите му непрекъснато се връщаха към смъртта на Патрик Джонсън. По-скоро към
След работа се прибра в къщата и влезе под душа. Взе решение в момента, в който се погледна в огледалото, давайки си сметка, че не разполага със средства за неговата реализация. По това време Кейлъб и Рубън вече трябваше да са на работа. А Милтън просто не ставаше за нищо.
Алтернативата беше само една и той се насочи към Китайския квартал.
Четирийсет и пет минути по-късно се изправи пред ателието за химическо чистене, вдигна глава и подвикна:
— Аделфия?
Жената живееше точно над него. Вероятно вече е излязла, помисли си Стоун, подвикна още веднъж и се обърна да си върви. В този момент отвътре се разнесоха провлачени стъпки и на прага се изправи Аделфия. Беше облечена с черен панталон и дълъг пуловер, а косата й беше стегната на кок.
— Как къде живея научи? — попита рязко тя.
— Ти ми каза.
— О — кимна тя и в очите й се появи раздразнение. — Как мина срещата ти?
— С изненади.
— Какво искаш?
Стоун прочисти гърлото си и изтърси предварително намислената лъжа.
— Разсъждавах върху думите ти за външния ми вид и се запитах дали не можеш да ме подстрижеш. Предполагам, че ще се справя и сам, но резултатите най-вероятно ще са плачевни.
— Чак толкова зле не изглеждаш — промърмори Аделфия, закашля се, притеснена от неволното признание, и в очите й се появи изненада. — Значи съвета ми приемаш, а?
Той кимна.
— Ще си набавя и нови дрехи. Е, относително нови. Обувки също.
— А брадата? — изгледа го подозрително тя. — С нея приличаш на… скитник.
— И тя заминава, но с нея ще се справя сам.
— Никакви такива! — отсече Аделфия. — Отдавна мечтая тая брада да махна! — Посочи вътрешността на дома си и добави: — Хайде, влизай. Ще го направим веднага, още преди да си се отказал.
