— С удоволствие, но в момента съм зает. Трябва да се видя с един човек. Като се освободя, отиваме.
— Ще видим — разочаровано промърмори Аделфия. — Аз също си имам работа и не мога да те чакам цял ден.
— Разбира се, разбира се — кимна Стоун, но жената вече се отдалечаваше с бърза крачка.
Той влезе в палатката и се преоблече, прибирайки останалата част от покупките си в малък сак. После тръгна да се разхожда из парка и сравнително бързо откри каквото търсеше — смачкан сутрешен вестник, стърчащ от някакво кошче за боклук. Новината за трупа на остров Рузвелт не беше публикувана. Явно беше пристигнала в редакцията твърде късно за сутрешното издание. Извади телефона си и набра служебния номер на Кейлъб в сградата „Джеферсън“ на Библиотеката на Конгреса.
— Да си чул нещо? — попита той. — Във вестниците няма нищо.
— Цяла сутрин гледам новините — отвърна Кейлъб. — Не казват нищо, освен че островът е затворен за посещения заради някакво разследване. Можеш ли да отскочиш насам, за да си поговорим? Някъде към един.
Стоун се съгласи и попита:
— Взе ли предпазни мерки?
— Да, другите също. Рубън е на работа, обади ми се по време на почивката. Говорих и с Милтън. Стои си у дома и трепери от страх.
— Естествена реакция на това, което видяхме — кимна Стоун, после изведнъж се сети и добави: — Хей, Кейлъб, може и да не ме познаеш… Реших малко да си променя външния вид, защото убийците вероятно са ни видели.
— Разбирам, Оливър.
Стоун се поколеба за миг, после добави:
— Слушай, възможно ли е да се срещнем
— Не знаех, Оливър. Разбира се, че можем да се срещнем вътре.
Стоун тръгна към Библиотеката на Конгреса и отново се замисли за убийците на Патрик Джонсън. Те твърде скоро щяха да разберат, че очевидците на престъплението им не са се обърнали към полицията. И несъмнено щяха да го изтълкуват като шанс да ликвидират клуб „Кемъл“.
Алекс напусна магистралата „Джордж Уошингтън“ малко преди началото на стръмния наклон към река Потомак, след което отби и спря на паркинга, определен за посетителите на остров Рузвелт. Дотам се стигаше единствено по тясно мостче за пешеходци.
Паркингът беше задръстен от патрулки и служебни коли без отличителни знаци. Тук бяха както дежурният екип от Съдебна медицина, така и криминалистите на ФБР. Истинско стълпотворение на цивилни и униформени, въздъхна Форд, давайки си сметка, че ще изтече доста време, преди да го оставят да се заеме с изпълнението на задачата.
— Същински пазар — подхвърли Симпсън.
— Мачът обещава да е интересен — кимна Алекс, — най-вече между Бюрото и парковата полиция, които яко ще се счепкат по въпроса с юрисдикцията. Докато вашингтонските ченгета са пълни аутсайдери.
Стъпиха на мостчето и показаха служебните си карти на полицая, който го охраняваше.
— Сикрет Сървис? — объркано ги погледна той.
— Секретна мисия по личната молба на най-големия шеф — поясни, без да забавя крачка Алекс.
Маркировката на пътеките бързо ги отведе до местопрестъплението. Във въздуха се долавяха приглушени разговори, прекъсвани от жуженето на мобилни телефони. Алекс се гордееше с факта, че когато го потърсеха, неговият телефон просто си
Излязоха на малката павирана площадка пред паметника. Един поглед му беше достатъчен, за да идентифицира екипите, които изпълняваха преките си служебни задължения.
Сред тях се открояваха униформите на градската и парковата полиция, чиито притежатели демонстрираха подчертано почтително поведение. Криминалистите също се познаваха отдалеч, докато костюмарите бяха от ФБР, което личеше от надменното им поведение на обезпокоени собственици. Но сред тях имаше и няколко костюма, които Алекс не успя да идентифицира. Насочи се към един служител на парковата полиция, който имаше повече шансове да се окаже началник. Да привлече на своя страна униформените беше правило, към което неотклонно се придържаше.
— Алекс Форд, Сикрет Сървис — стегнато се представи той. — А това е агент Симпсън.
Ръкуваха се, след което Алекс извърна глава към трупа.
— С какво разполагаме до момента?
— Най-вероятно самоубийство — обясни полицаят. — По всичко личи, че е налапал пищова, но все пак трябва да изчакаме аутопсията. Трупът е толкова вкочанен, че дори не можем да отворим устата му, без да нанесем поражения.
— Онези там от ФБР ли са? — подхвърли Алекс, кимайки към двамата мъже с официални костюми, изправили се на крачка от трупа.
— Как можа да ги познаеш? — иронично се усмихна ченгето.
— По суперменските плащове, които се подават под саката им — каза Алекс и отговорът предизвика смеха на събеседника му. — Ами онези там? — Пръстът му се насочи към близката групичка, която си разменяше тихи реплики.
— Момчетата на Картър Грей от НРЦ. Вероятно се опитват да разберат дали Ал Кайда няма нещо против Теди Рузвелт.
Алекс се ухили.
