Стоун бавно я последва. Апартаментчето се оказа изненадващо чисто и подредено. Нещо, което не се връзваше с темперамента и често сменящите се настроения на тази жена.
Влязоха в банята и тя посочи тоалетната чиния.
— Сядай!
Той се подчини и я зачака да събере нужните инструменти. От мястото си виждаше дългите лавици книги с най-различна тематика, част от тях на езици, които не познаваше, въпреки че беше пътувал надлъж и шир по света и притежаваше познания върху много и различни култури.
— Наистина ли владееш всички тези езици, Аделфия? — кимна той към библиотеката.
Тя вдигна глава от отвореното чекмедже пред себе си и подозрително го изгледа.
— Защо иначе са ми книги, които
— Права си.
Тя го покри с чаршаф, който завърза на тила му.
— Как да те подстрижа?
— Достатъчно е да обереш косата около ушите и на тила.
— Това означава да смъкнем доста от нея. Сигурен ли си, че го искаш?
— Естествено.
Тя започна да щрака с ножицата. Не след дълго косата му се смали до прилична дължина. Аделфия старателно я среса, притискайки с гребена няколко по-упорити кичура. После се прехвърли на брадата и безжалостно я окълца, а след това взе една дамска самобръсначка.
— Използвам я за краката си, но ще свърши работа.
Хвърляйки поглед в малкото огледало, което му поднесе Аделфия, Стоун почти не се позна. Вдигна ръка и неволно потърка гладката кожа на лицето си, която не беше виждал от години. Лишена от дългата сплъстена коса, главата му над изненадващо тънкия врат се оказа с високо чело, прорязано от ситни бръчици.
— Имаш хубаво лице, а вратлето ти е като на бебе — отбеляза Аделфия. — Моята шия е грозна, като на бабичка. Набръчкана като на пуйка.
— Според мен имаш много хубави черти, Аделфия — рече Стоун, продължавайки да се оглежда. Това му попречи да види гъстата руменина, която покри лицето й.
— Един човек снощи те търси — смени темата тя.
— Така ли? — погледна я той. — Кой?
— Някакъв с костюм. Като Форт или нещо подобно се представи. Да ти предам, че те е търсил, каза.
— Форт ли?
— Виждала съм го с онези оттатък улицата да разговаря. От охраната.
— Аха. Вероятно имаш предвид Форд. Агент Алекс Форд…
— Точно така — насочи пръст към него. — Едър мъж, по-висок от теб.
— Каза ли какво иска?
— Минал „здрасти“ да каже.
— В колко часа?
— Да ти приличам на човек, който за времето се вълнува?… — Аделфия се поколеба, после добави: — Май беше някъде около полунощ. Не знам нищо повече.
Замислен върху чутото, Стоун се изправи и бавно смъкна чаршафа.
— Искам да те възнаградя за услугата — рече той, забеляза гневното поклащане на главата й и добави: — Все има нещо, с което да отговоря на любезността ти.
— Има — втренчи се в него тя, после изведнъж млъкна. Обзет от любопитство, той просто я гледаше. — Някой ден по кафе ще пием… — Нова пауза, после веждите й гневно се смръщиха. — Разбира се, когато нямаш важни среднощни срещи.
Стоун изненадано замълча, после кимна. Какво толкова? Нямаше нищо нередно в един обикновен разговор на чаша кафе.
— Дадено, Аделфия. Предполагам, че отдавна е време да правим и такива неща.
— Значи се разбрахме — каза тя и му протегна ръка. Пръстите й бяха учудващо силни.
Няколко минути по-късно Стоун крачеше по улицата и мислеше за вечерното посещение на Алекс Форд. Той му беше доста по-близък от останалите агенти на Сикрет Сървис. Следователно визитата му можеше и да е случайна.
Влезе в „Гудуил“ и се зае да харчи парите, които му беше дал Рубън. Два панталона, чифт здрави спортни обувки, чорапи, ризи, един пуловер и блейзър в убито син цвят. Продавачът, с когото бяха стари познати, прибави към купчината и два чифта ново бельо.
— Изглеждаш с години по-млад, Оливър — отбеляза той.
— Така се и чувствам.
Отнесе покупките си в парка „Лафайет“ и се насочи към палатката си с намерението да се преоблече. Но на крачка от нея го спря един дрезгав глас.
— Къде си мислиш, че отиваш, приятел?
Стоун се обърна и се озова очи в очи с униформен служител на Сикрет Сървис.
— Тази палатка вече е заета, затова изчезвай — добави агентът.
— Това е
Онзи пристъпи по-наблизо и присви очи.
— Стоун? Ти ли си?!
— Малко по-къса коса и обръсната брада, но иначе съм аз — отвърна с усмивка Стоун.
Агентът поклати глава.
— От „Елизабет Арден“ ли идваш, човече?
— Мога ли да знам коя е тази Елизабет? — разнесе се остър глас зад тях и двамата се обърнаха като по команда. Стоун се оказа на крачка от пламтящите очи на Аделфия. Беше облечена както преди, но косата й падаше свободно върху раменете.
— Спокойно, Аделфия, прибери си конспиративните теории — ухили се агентът. — Става въпрос за козметичен център, където те разкрасяват. Жена ми ходи веднъж, но като видях сметката, направо ми се изправиха косите. Оттогава я предпочитам такава, каквато е.
След тези думи човекът се обърна и се отдалечи, усмихнато поклащайки глава. Аделфия се приближи до Стоун и се взря в него.
— Искаш ли да отидем на кафе и да си поговорим?
