- Дадено - отвърна Колекционера, нахлузи маската за ски и зави рязко надясно. Таксито потегли на запад.
Част трета
Филип Хоун,
кмет на Ню Йорк, „Даяри“, 1845г.
- Сипи още едно, Лон.
Райм пиеше със сламка, Селито - направо от чашата. И двамата без разредител. Детективът отново седна на скърцащия сгъваем стол и на Райм му заприлича на Питър Лор в „Казабланка“.
Тед Добинс си беше тръгнал. След като направи няколко остри психологически забележки за нарцисизма на някои федерални агенти, Джери Банкс също си отиде. Мел Купър продължаваше мъчително да разглобява и опакова апаратурата си.
- Хубаво питие, Линкълн - отбеляза Селито след поредната глътка уиски. - По дяволите, аз не мога да си позволя да си го купя. Колко е отлежало?
- Мисля, че това е на двадесет години.
Детективът впи очи в бутилката.
- По дяволите, ако беше жена, вече щеше да става.
- Кажи ми нещо, Лон. Защо Полинг избухна така?
- Малкият Джими ли? - Селито се изсмя. - Чакат го главоболия. Използва връзките си, за да отстрани Перети от случая и да държи федералните настрана. Наистина го е загазил. Също и с това, че те привлече по случая. Имаше доста недоволни. Не срещу теб лично. Просто заради въвличането на цивилен в разследването.
- Полинг ли е искал да ме привлече по случая? Мислех, че е началникът.
- Да, но Полинг му пусна мухата. Обади му се веднага щом разбра, че има подхвърлени улики на местопрестъплението.
„Защо съм му притрябвал точно аз?“ - замисли се Райм. Беше странно. Не се бе срещал с Полинг през последните години - след случая с убиеца на полицаи, в който пострада. Капитанът бе довършил разследването и беше заловил Дан Шефърд.
- Май си изненадан - отбеляза Селито.
- За това, че е искал да участвам ли? Да. Не сме първи дружки. Още от едно време.
- Защо?
- Пускал съм 14-43 за него.
Номерът, с който се означават жалбите в нюйоркската полиция.
- Преди пет-шест години, когато бях още лейтенант. Разпитваше един заподозрян насред местопрестъплението. Замърси сцената. Това ме изкара от нерви. Докладвах го и случаят беше записан в професионалното му досие. Заедно със стрелбата по невъоръжен заподозрян.
- Е, предполагам, че ти е простил, защото искаше да участваш на всяка цена.
- Лон, би ли телефонирал вместо мен?
- Разбира се.
- Не - възрази Том и като издърпа телефона от ръцете на детектива. - Нека сам се обади.
- Нямах достатъчно време да науча как работи устройството за набиране - оплака се Райм.
-
- На Бъргър.
- Няма да звъниш - каза Том. - Късно е.
- Познавам часовника - отвърна хладно Райм. - Обади му се. Отседнал е в „Плаза“.
- Не.
- Казах ти да му се обадиш.
- Ето ти инструкциите.
Том остави един лист хартия на далечния край на масата, но Райм успя да го прочете и там. Господ може да бе отнел много неща на Линкълн Райм, но го бе надарил с остро зрение. Започна да набира с джойстика до бузата му. Беше по-лесно, отколкото си мислеше, въпреки че се престори, че се мъчи, мърморейки недоволно. Том не му обърна внимание и излезе.
Бъргър не беше в стаята си. Райм се вбеси, че не може да затръшне слушалката.
- Проблеми ли имаш? - попита Селито.
- Не.
„Къде е?“ - замисли се ядосано Райм. Беше късно. Бъргър трябваше вече да се е прибрал. Райм започна да ревнува - лекарят помага на други да се самоубият.
Селито неочаквано се засмя тихо. Райм вдигна очи. Полицаят ядеше някакво шоколадче. Райм бе забравил, че сладкарските изделия бяха основната част от диетата на пълния детектив, когато работеха заедно.
- Знаеш ли какво се сетих? Помниш ли Бени Понзо?
- Специалният отряд за борба с организираната престъпност преди десет-дванадесет години ли?
- Да.
Райм обичаше работата срещу организираната престъпност. Престъпниците бяха професионалисти. Сцените на престъпленията - предизвикателство за криминолога. И жертвите рядко бяха невинни граждани.
- Кой е този? - попита Мел Купър.
- Наемен убиец от Бей Ридж - обясни Селито. - Помниш ли как го регистрирахме в участъка? Сандвича с шоколад?
Райм се засмя.
- Какъв е този случай? - заинтересува се Купър.
