Той беше убил четирима, тя – седмина. Знаеше, защото я бе наблюдавал през цялото време, тъй като останаха разделени при засадата. Като ù се извини за нервния си изблик от миналата нощ, тя просто кимна и се обедини с един от другите бунтовници, участващи в спасителната мисия. Сега обаче... Отказа се да бърше меча си и погледна към него.
Тъмните ù очи сияеха и макар с оплискано в черна кръв лице, усмивката ù – облекчена, малко неистова заради тръпката от боя и победата им – беше... красива.
Думата проехтя в съзнанието му. Каол свъси вежди и странното изражение мигновено напусна лицето. В ума му винаги наставаше хаос след битка, сякаш някой го беше въртял в кръг и във всички посоки, а после го беше наквасил с порядъчна доза алкохол. Въпреки това тръгна към нея. Бяха постигнали победата заедно, бяха спасили невинни хора. Повече отвсякога досега и без погубени животи, с изключение на валгските.
Тревният килим на гората беше напоен с кръв, единствената следа от обезглавените Валги, чиито тела вече бяха скрили зад една скала. На тръгване щяха да почетат паметта на някогашните им собственици с пречистващ огън. Трима от хората му се бяха заели да свалят оковите на пленниците, насядали в сплотена групичка по тревата. Валгските изроди бяха натикали толкова много от тях в два фургона, че Каол едва не повърна от миризмата им. Фургоните имаха само по едно малко прозорче с решетка, поставено на високо, и един мъж беше припаднал от задуха. Но вече всичките бяха в безопасност.
Каол нямаше да спре, докато не спасеше и онези, които криеха по леговищата си из града.
Една жена протегна мърляви ръце към него. Ноктите ù бяха нацепени, а върховете на пръстите ù подпухнали, сякаш се бе мъчила да изкопае дупка.
– Благодарим ви – прошепна с пресипнал глас. Навярно от безпомощните писъци.
Каол стисна ръцете ù нежно, внимавайки да не засегне съсипаните ù пръсти, и отиде при Несрин, която бършеше меча си в тревата.
– Би се добре – похвали я той.
– Знам. – Несрин го погледна през рамо. – Трябва да ги отведем до реката.
Лодките няма да чакат вечно.
Хубаво – не очакваше топлота и другарско отношение след битка, независимо от онази усмивка, но все пак...
– Какво ще кажеш, като се върнем в Рифтхолд, да изпием по нещо заедно?
Имаше нужда от алкохол. Сериозна нужда.
Несрин се надигна от земята и той удържа на импулса си да изтрие една капка черна кръв от бронзовата ù буза. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от конската ù опашка и топлият горски ветрец ги размяташе пред лицето ù.
– Нали уж сме приятели – подхвърли тя.
– Така е – отвърна внимателно Каол.
– Приятелите не се виждат само когато ги погне депресията. Нито пък се нахвърлят един на друг заради трудни въпроси.
– Казах ти, че съжалявам, задето ти се развиках снощи.
Тя прибра меча в ножницата си.
– Нямам нищо против да се разсейваме един друг след някой ужасен момент,
Каол, но поне бъди откровен с мен.
Той отвори уста да възрази, но... май Несрин имаше право.
– Харесва ми да прекарвам време с теб – призна той. – Исках да изпием по нещо, за да отпразнуваме победата си... не да тънем в самосъжаление. Затова те поканих.
Тя сви устни.
– Това е най-жалкият опит за ласкателство, който някога съм чувала. Но все пак ще дойда с теб.
Най-лошото беше, че дори не звучеше ядосана, говореше съвсем трезво. Сякаш ù беше все едно дали ще го придружи в кръчмата, или не. Мисълта не му допадна.
Решила, че личният им разговор е приключил, Несрин огледа просеката, фургона и касапницата наоколо.
– Защо точно сега? Кралят е имал десет години на разположение, защо изведнъж се е разбързал да откара тези хора в Морат? Какво е намислил?
Няколко бунтовници тръгнаха към тях. Каол плъзна поглед по кървавата сцена, сякаш беше карта.
– Може да е заради появата на Елин Галантиус – предположи той, съзнавайки, че вече говори пред публика.
– Не – отхвърли Несрин. – Елин изникна на бял свят преди два месеца. Нещо толкова мащабно... се крои дълго, дълго време.
Сен, един от водачите, с които Каол се срещаше редовно, каза:
– Май е най-добре да се откажем от града. Да се преместим на някое място, което все още не е превзето от тях, да установим граница. Ако Елин Галантиус е в околността на Рифтхолд, трябва да си уредим среща с нея. Може да отидем в Терасен, да отблъснем Адарлан и да заемем позиции там.
– Не бива да изоставяме Рифтхолд – рече Каол, отправяйки поглед към пленниците, които лека-полека се изправяха на крака.
– Чисто самоубийство е да останем – настоя Сен. Няколко от спътниците му кимнаха в знак на съгласие.
Каол отвори уста, но Несрин взе думата:
– Трябва да стигнем до реката. И то бързо.
Той я погледна благодарно, но тя вече крачеше към пленниците.
* * *
Елин изчака всички да заспят и пълната луна да се издигне в нощното небе, преди да стане от леглото, внимавайки да не събуди Роуан.
Влезе в дрешника, облече се набързо и закрепи по костюма си оръжията, които бе захвърлила на пода миналия следобед. Мъжете не казаха нищо, когато взе Дамарис от трапезната маса, уж за да го почисти.
