Елин издаде писклив звук и понечи да го ощипе, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Тя вдигна лице към него.
Бяха сами в склада, само със сандъците наоколо, затова си позволи да огледа чертите му, зелените му очи, силната челюст.
Безсмъртен. Непоклатим. Зареден с мощ.
– Добиче.
– Глезла.
Тя се засмя.
– Наистина ли примами Лоркан в канализацията при едно от онези същества?
– Беше толкова очевиден капан, че направо съм разочарована, задето му се върза.
Роуан се изкиска.
– Не спираш да ме изненадваш.
– Той те нарани. Никога няма да му го простя.
– Доста хора са ме наранявали. Ако смяташ да ги погваш всичките, те чака крайно интензивен живот.
Тя не се усмихна.
– Онова, което каза Лоркан... че ще остарея...
– Недей. Просто... недей дори да го споменаваш. Върви да спиш.
– Ами ти?
Погледът му отскочи към входната врата.
– Не бих се учудил, ако Лоркан реши да ти върне услугата. Забравя и прощава по-трудно дори от теб. Особено ако някой се закани да отреже мъжеството му.
– Поне казах, че ще е голяма грешка – подхвърли с дяволита усмивка Елин. – А се изкушавах да кажа „малка“.
Роуан се засмя с ведър пламък в очите.
– В такъв случай със сигурност щеше да те убие.
37
В тъмницата крещяха хора.
Знаеше, защото демонът го беше принудил да се разходи до там, покрай всяка килия.
Стори му се, че познава някои от затворниците, но не си спомняше имената им.
Не можеше да си ги спомни дори когато мъжът на трона заповядваше на демона да гледа разпитите им. Демонът се подчиняваше на драго сърце. Ден след ден, ден след ден.
Кралят никога не им задаваше въпроси. Някои от мъжете плачеха, други пищяха, трети мълчаха. Опълчваха му се дори. Вчера например един от тях – млад, с чаровно, познато лице – го разпозна и му се примоли. Молеше го за милост, настояваше, че не знае нищо, ридаеше.
Но нямаше какво да направи, макар че страдаха ужасно, макар че тъмницата вонеше на горяща плът и пролята кръв. Демонът се наслаждаваше на грозната сцена, човешката болка подхранваше силите му все повече с всеки изминал ден.
Той добавяше страданието им към спомените, които го преследваха навсякъде, и безропотно позволяваше на демона да го води в подземното свърталище на агонията и отчаянието... ден след ден.
38
Елин не смееше да се върне в канализацията, не и докато не се увереше, че Лоркан е напуснал района и Валгите не сноват наоколо.
На следващата вечер тримата хапваха дружно от храната, която Едион беше събрал от кухнята, когато входната врата се отвори и Лизандра влетя в апартамента с бодър поздрав. Тримата пуснаха оръжията.
– Как го правиш? – попита Едион, когато куртизанката влезе в кухнята с парадна стъпка.
– Що за жалка вечеря! – отвърна Лизандра, надничайки през рамото му към разхвърляните по масата хляб, туршия, студени яйца, плодове, сушено месо и остатъци от сутрешния сладкиш. – Никой от трима ви ли не може да готви?
Елин, която си крадеше грозде от чинията на Роуан, изсумтя.
– Излиза, че само в закуската ни бива. А този тук – тя посочи с палец Роуан – може единствено да пече мръвки на лагерния огън.
Лизандра накара Елин да ù направи място и седна на ръба на пейката. Синята ù рокля се разля като течна коприна, когато протегна ръка да си вземе парче хляб.
– Плачевно е... направо е плачевно за толкова знатни, велики воини.
Едион опря ръце на масата.
– Заповядай, чувствай се като у дома си.
Лизандра му изпрати въздушна целувка.
– Привет, генерале. Радвам се да те видя в добро здраве.
Елин следеше разговора им с удоволствие, докато Лизандра не обърна зелените си очи към Роуан.
– Така и не ни запознаха онзи ден. Нейно Кралско Величие имаше да ми казва нещо изключително важно.
Лукав котешки поглед към Елин.
Роуан, който седеше от дясната страна на Едион, килна глава настрани.
– Нужно ли е да ни запознава някой?
Усмивката на Лизандра се разшири.
– Харесвам кучешките ти зъби – заяви кокетно.
Елин се задави с гроздето. Естествено, че ще ги харесва.
Роуан ù отвърна с усмивка, която плашеше дори нея.
– Оглеждаш ги внимателно, за да можеш да ги пресъздадеш, когато приемеш моя облик, а, хамелеон такъв?!
Вилицата на Елин замръзна във въздуха.
– Глупости – обади се Едион.
Всичката ведрост напусна лицето на куртизанката.
Хамелеон.
Свещени богове! Какво бяха огнената магия или ветровете и ледът в сравнение с хамелеонството? Шпионите, крадците и асасините с тази дарба можеха да изискват безбожни цени за услугите си. Кралските дворове по цял свят ги издирваха и изтребваха още преди Адарлан да забрани магията.
Лизандра си взе едно гроздово зърно, огледа го и стрелна очи към Роуан.
– Може би те наблюдавам, за да знам къде да забия своите зъби, ако някога си върна дарбата.
Роуан се засмя.
Това обясняваше толкова много. Ние с теб сме диви зверове в човешка кожа.
Лизандра насочи вниманието си към Елин.
– Никой не знае за това. Дори Аробин. – Гледаше я с каменно лице. Очите ù се впиваха въпросително и предизвикателно в нея.
Тайни... и Нехемия пазеше тайни от нея. Елин не каза нищо.
Лизандра стисна устни и отново се обърна към Роуан.
– Как разбра?
