– Та нали само за това ставате вие, хубавците? – Тя го огледа от глава до пети и запомни къде са множеството му оръжия – и видимите, и скритите. По телосложение не отстъпваше на Роуан и Едион. И изобщо не се впечатляваше от думите ù. – Всичките ли ги изби? Бяха само трима, ако не се лъжа.
– Много добре знаеш, че бяха шестима, както и един от онези каменни демони, кучко такава.
Значи беше намерил начин да убие един от Копоите на Уирда. Интересно... и полезно.
– Знаеш ли, писна ми да ми викаш така. Все пак си живял цели пет века. Не можеш ли да измислиш нещо по-впечатляващо?
– Ела малко по-близо и ще ти покажа на какво са ме научили тези пет века.
– А не може ли аз да ти покажа какво се случва, когато бичуваш приятелите ми, безгръбначно копеле такова?
По свирепите му черти затанцува омраза.
– Голяма уста имаш за човек без огнени фокуси.
– И твоята е голяма за човек без пространствено мислене.
Ножът на Роуан се озова до гърлото му, преди да е мигнал.
Елин се чудеше колко ли време ще му е нужно да я открие. Сигурно се беше събудил още щом беше отметнала завивките си.
– Говори! – нареди му Роуан.
Лоркан сграбчи меча си – могъщо, красиво оръжие, несъмнено отнело безброй животи по бойните полета в далечни земи.
– Не те съветвам да ме предизвикваш на бой.
– Дай ми една добра причина да не пролея кръвта ти още сега – настоя Роуан.
– Ако умра, Майев ще предложи помощта си на адарланския крал за залавянето ви.
– Глупости – изплю Елин.
– Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо – отвърна Лоркан.
Роуан го пусна бавно и отстъпи встрани. После се придвижи внимателно до Елин и оголи зъби насреща му. Агресията, която излъчваше, я накара да настръхне.
– Допусна фатална грешка, като се показа на кралицата ми с ключа в онова видение – обърна се към нея Лоркан. После черните му очи отскочиха към Роуан. – А ти? Ти си кръгъл глупак. Да се съюзиш с простосмъртна кралица! Че даже кръвна клетва си положил. Какво ще правиш, Роуан, когато остарее и умре?
Ами когато заприлича на бабичка? Ще продължаваш ли да споделяш с нея леглото ù, да...
– Достатъчно – прекъсна го кротко Роуан.
Тя не позволи на прилива от емоции да се отбележи по лицето ù, не посмя дори да мисли за тях от страх, че Лоркан може да ги подуши.
Той просто се изсмя.
– Да не смятате, че сте надвили Майев? Тя ви позволи да си тръгнете от Доранел... и на двама ви.
Елин се прозя.
– Казвам ти, Роуан, не знам как си го търпял през всичките тези векове. Мен ме отегчи на петата минута.
– Мери си приказките, момиченце – предупреди я Лоркан. – Може и да не е утре, може и след седмица да не е, но един ден ще се препънеш. И аз ще чакам.
– Ама и вие, елфическите мъже, сте едни с вашите драматични речи. – Тя се обърна да си върви, но си го позволяваше само защото принцът стоеше помежду им. В следващия момент обаче надникна през рамо, оставила преструвките. И даде воля на познатото унищожително спокойствие до такава степен, че в очите ù не остана нищо човешко. – Никога няма да забравя – нито за момент – какво му причини онзи ден в Доранел. Жалкото ти съществувание се нарежда най-отдолу в списъка ми със задачи, но един ден, Лоркан... – Тя се поусмихна. – Един ден ще ти отмъстя. Приеми тазвечершната случка за предупреждение.
* * *
Елин тъкмо отключваше вратата на склада, когато дълбокият глас на Роуан изломоти зад нея.
– Натоварена нощ, принцесо?
Тя отвори вратата и двамата влязоха в тъмния склад, осветен само от фенера до задното стълбище. После се обърна да я заключи.
– Натоварена, но не и забавна.
– Не е толкова лесно да ми се измъкнеш – увери я Роуан с ниско ръмжене, идващо от дъното на гърдите му.
– Двамата с Едион сте просто непоносими. – Слава на боговете, че Лоркан не беше надушил Едион и произхода му. – Справях се и сама. – Лъжа. Нямаше как да знае дали Лоркан изобщо ще се появи и дали ще се хване на въдицата ù.
Роуан докосна внимателно бузата ù и я прониза болка.
– Имаш късмет, че само те е одрал. Следващия път, когато решиш да си спретнеш среща с Лоркан, ще ми кажеш предварително.
– В никакъв случай. Това си е лично моя работа и...
– Не е само твоя работа, вече не. Другия път ще ме вземеш със себе си.
– Ако следващия път те хвана да ме следиш като някоя угрижена бавачка – изсъска Елин, – ще те...
– Какво?
Той пристъпи опасно близо до нея и дългите му кучешки зъби просветнаха в мрака.
Виждаше ясно очите му на светлината от фенера, той също виждаше нейните, когато му каза безгласно: Не знам какво ще направя, кучи сине, но ще превърна живота ти в същински ад.
Той изръмжа и гърленият звук се плъзна по кожата ù, докато четеше нямото послание в очите му: Спри да се инатиш. Опитваш да утвърдиш независимостта си ли?
Да, и какво? – отвърна рязко тя. – Просто ме остави на мира.
– Не мога да ти обещая подобно нещо – заяви той. Слабата светлина галеше бронзовата му кожа, изящната му татуировка.
Тя заби юмрук в бицепса му... и вероятно я заболя повече, отколкото него.
– Това, че си по-възрастен и по-силен, не ти дава право да ме командориш.
– Напротив, дава ми право да се държа, както си поискам.
