Роуан стоеше до фортепианото в предния десен ъгъл на сцената и галеше гладката му повърхност, сякаш беше расов кон.
Тя се поколеба пред внушителния инструмент.
– Струва ми се пълно светотатство да свиря на него – проехтяха думите ù в голямата зала.
– Не знаех, че си набожна. – Роуан кривна устни в усмивка. – Къде да застана, за да го чувам най-добре?
– Приготви се за страшна болка в началото.
– Стеснителна отгоре на всичко?
– Ако Лоркан ни дебне отнякъде, предпочитам да не докладва на Майев, че свиря зле. – Тя посочи едно място на сцената. – Ей там. Застани там и си затваряй устата, дрънкало такова.
Той се засмя и отиде там, където го изпрати.
Елин преглътна, седна върху гладката пейка и вдигна капака на пианото, разкривайки лъскавите черни и бели клавиши под него. Намести краката си върху педалите, но не посегна към клавишите.
– Не съм свирила отпреди смъртта на Нехемия – призна тя и думите ù увиснаха тежко във въздуха.
– Може да се върнем някой друг ден, ако искаш. – Грижовно, спокойно изречено предложение.
Сребристата му коса проблясваше на смътната светлина от свещта.
– Може и да нямаме друг ден. А... ще приема живота си за безкрайно тъжен, ако не посвиря отново.
Той кимна и скръсти ръце. Безмълвна заповед.
Елин се обърна към клавишите и бавно постави ръце върху слоновата кост.
Беше гладка, хладна и готова за нея – величествен звяр, изтъкан от музика и радост, трепнещ в очакване да го събуди.
– Трябва да загрея първо – смотолеви тя и засвири тиха, лирична мелодия.
Накрая нотите изплуваха в съзнанието ù и мускулната памет накара пръстите ù да затанцуват по познатите акорди.
Не избра тъжната, трогателна композиция, която някога бе изсвирила на Дориан, нито пък леките, игриви мелодии от развлекателния ù репертоар. Не избра и никое от сложните, изкусни произведения, с които бе пленявала Нехемия и Каол. Пръстите ù пожелаха тържествена творба – възхвала и потвърждение на живота, славата, болката и красотата на диханието.
Може би точно заради това бе ходила да я слуша всяка година... след толкова убийства и мъчения, и наказания – за да си припомни коя е всъщност, какво трябва да запази у себе си.
Мелодията се извисяваше и извисяваше, звуците изхлитаха от пианото, подобно на песента, извираща от сърцето на някой бог, докато Роуан не се сдържа и доближи инструмента, а тя прошепна „Сега“ и кресчендото се изля в света нота след нота... след нота.
Музиката забумтя край тях, облада с тътена си пустия театър. Глухата тишина, загнездила се в нея от месеци, сега преливаше от триумфален звук. Елин доведе произведението до финалния му експлозивен акорд.
Когато леко задъхана вдигна поглед, в очите на Роуан блестеше сребро и адамовата ябълка подскачаше в гърлото му. Незнайно как, след всичкото това време, принцът воин успя да я изненада.
Думите като че ли му се опълчваха, но накрая успя да промълви:
– Покажи ми... покажи ми как го направи.
И тя изпълни желанието му.
* * *
Прекараха почти час на пейката пред пианото и Елин му обясни основното, запозна го с високите и ниските тонове, с педалите, с нотите и акордите. Накрая чуха, че някой идва, за да проучи откъде бе дошла музиката, и се измъкнаха от театъра. Елин мина през Кралската банка, пращайки Роуан да я изчака на някое закътано място отвъд улицата, и отново поседя в кабинета на управника, докато една от помощничките му търчеше напред-назад. Накрая си тръгна с поредната кесия златни монети – все пак имаше да храни още едно гърло и да облича още едно тяло – и намери Роуан на същото място, бесен, задето не му беше позволила да я придружи. Но появата му щеше да повдигне твърде много въпроси.
– Значи ни издържаш със собствени средства? – попита Роуан, като свърнаха по една странична уличка.
Група красиво облечени млади жени мина по успоредната слънчева алея, бяха вперили погледи в закачуления здравеняк, отворил устремена крачка, а после се обърнаха да се полюбуват и на гледката отзад. Елин им се озъби.
– Засега – отговори му накрая.
– А после как ще намираш пари?
Тя му хвърли кос поглед.
– И това е уредено.
– От кого?
– От мен.
– Обясни ми.
– Скоро ще научиш – отвърна тя с лека усмивчица, която несъмнено го подлудяваше.
Роуан понечи да я хване за рамото, но тя му се изплъзна.
– Не така. Недей да се движиш прекалено бързо, защото някой може да забележи. – В гърлото му се надигна отчетливо животински звук и Елин се засмя. Предпочиташе да го вижда ядосан, отколкото гузен и тъжен. – Просто прояви търпение и не се ежи толкова.
35
Богове! Колко мразеше вонята на кръвта им.
Но нямаше по-хубаво чувство от това да си облян в нея, когато двадесетина Валги лежаха мъртви край теб и невинните им пленници най-сетне бяха свободни.
Наквасен във валгска кръв от глава до пети, Каол Уестфол потърси чисто място по дрехите си, с което да избърше изцапания си в черно меч, но така и не намери. Отвъд затънтената просека Несрин правеше същото.
