Каол опита да не ù се ядосва. Усещаше я някак поуспокоена, сякаш невидимото напрежение по лицето ù бе изчезнало. Постара се да не поглежда отново към вратата.
– Не съм виждал Рес и Бруло от няколко дни – рече вместо това. – Ще се свържа с тях в най-скоро време.
Тя кимна, извади втора карта – тази на лабиринта от канализационни тунели под града – и застъпи краищата ù с няколкото ножа, които носеше в себе си.
Очевидно бяха доста.
– Аробин е получил сведения, че липсващите пленници са отпътували в затворнически фургони към Морат миналата нощ. Ти знаеше ли?
Поредният провал, който щеше да тежи върху плещите му – поредното бедствие.
– Не.
– Едва ли са стигнали далеч. Можеш да събереш отряд и да пресечете пътя им.
– Знам, че мога.
– Ще го направиш ли?
Той сложи ръка върху картата.
– Извика ме тук, за да ми докажеш колко съм безполезен ли?
Тя се изправи.
– Извиках те, защото сметнах, че ще е от обща полза. И двамата – и двамата сме под голямо напрежение напоследък.
Тюркоазено-златистите ù очи бяха спокойни, невъзмутими.
– Кога ще атакуваш? – попита той.
– Скоро.
Пак не му даваше отговор.
– Трябва ли да знам нещо друго? – обърна се към нея с възможно най-равен тон.
– Не бих се навъртала в канализацията, ако бях на твое място. Там ще намериш само смъртната си присъда.
– В тунелите има оковани пленници. Засега откриваме само гнездата, но от тях няма и следа. Няма да ги изоставя.
– Това е похвално – заяви тя и покровителственият ù тон накара Каол да стисне зъби. – Но из каналите скитат по-опасни неща от Валгските стражи, които едва ли биха приветствали натрапниците. На твое място бих преценила рисковете. – Тя прокара ръка през косата си. – Е, ще пресрещнеш ли затворническите фургони?
– Разбира се.
Въпреки че редиците на бунтовниците намаляваха все повече и повече. Много от хората им или напускаха града, или отказваха да тръгнат на сигурна смърт в името на все по-обречена кауза.
Загриженост ли просветна в очите ù?
– Фургоните са заключени с омагьосани катинари. А вратите им са подсилени с желязо. Носете подходящи инструменти.
Той си пое дъх, за да ù се развика, задето му говореше като на идиот, но...
Познаваше фургоните по-добре от него, все пак беше прекарала седмици в такъв.
Каол се изправи и потегли към вратата, без да я поглежда.
– Кажи на Фалик, че принц Роуан ù е благодарен за дрехите – провикна се след него Елин.
Какви ги приказваше? Сигурно пак го подиграваше.
Роуан отстъпи от вратата с едно сдържано „довиждане“. Несрин му беше казала, че е прекарала вечерта с Едион и Елин, но Каол не предполагаше, че може да са станали... приятелки. Че Елин Галантиус може да омае и нея.
Но все пак Елин беше кралица. Тя не се колебаеше. Гореше от решимост и не се спираше пред нищо.
Готова беше дори да убие Дориан.
Не бяха говорили по въпроса от деня на тържеството в двореца. Но постъпката ù още висеше помежду им. А когато тръгнеше да освобождава магията... Каол отново щеше да използва подходящите предпазни мерки.
Защото не мислеше, че следващия път ще свали меча.
34
Елин знаеше, че я чака работа – важна работа, ужасна работа, но можеше да пожертва един ден.
Следобед изведе Роуан на предпазлива разходка из града, от елегантните жилищни квартали до пазарите, претъпкани с търговци на стоки за лятното слънцестоене след две седмици.
От Лоркан нямаше и следа, слава на боговете! Но на няколко от по-оживените кръстовища видяха кралски гвардейци и Елин успя да ги покаже на Роуан. Той ги огледа с опитно око, а благодарение на острото си обоняние можа да определи кои все още бяха хора и в чии тела вече живееха валгски демони. Като гледаше изражението на лицето му, най-искрено съжаляваше всеки страж, изпречил се на пътя му, бил той демон или човек. Но съвсем малко. Особено като се имаше предвид, че само с присъствието си донякъде съсипваха плановете ù за мирен, спокоен ден.
Искаше да покаже на Роуан хубавите кътчета на града, преди да го завлече в клоаката му.
Затова го отведе в една от семейните пекарни на Несрин, където купи няколко от прочутите крушови тарталети. На пристанището Роуан я убеди да пробва пържената пъстърва. Някога се беше заклела да не опитва риба и се намръщи, когато вилицата наближи устата ù, но проклетото нещо се оказа много вкусно.
Изяде цялата порция, после си открадна няколко хапки от тази на Роуан, който всеки път ръмжеше отбранително.
Заедно. Двамата с Роуан бяха заедно в Рифтхолд. И искаше да му покаже още толкова много, да го запознае с тукашния си живот. Никога досега не я бе обземало такова желание да споделя с някого.
Дори когато чу плющенето на камшик, докато се разхлаждаха край водата следобед, искаше да е с него, за да може да види и да бъде свидетел на всичко това. Той преметна мълчаливо ръка през раменете ù и двамата загледаха как група оковани роби товарят сандъци на един от корабите. Наблюдаваха, но не можеха да сторят нищо.
Скоро, обеща си Елин. Прекратяването на робовладелството заемаше челно място в списъка ù с мисии.
