Поразходиха се край сергиите на пазара, докато речният полъх не им донесе аромата на рози и лилии, заедно с листенца с всякаква форма и цвят и гръмките гласове на цветарките.
– Ако беше кавалер, щеше да ми купиш... – подхвана Елин.
Но като се обърна към него, го видя да се взира с празно изражение в едно момиче с кошница парникови божури, преметната на фината ù ръка. Младо, красиво, тъмнокосо и... О, богове!
Не биваше да го води тук. Лирия бе продавала цветя на пазара, бе живяла като бедна цветарка, преди принц Роуан да я забележи и мигновено да разбере, че е негова сродна душа. Истинска вълшебна приказка, докато една вражеска армия не я бе заклала. С детето на Роуан в утробата ù.
Елин стисна пръсти в юмрук и ги отпусна. Думите се бяха заклещили в гърлото ù. Роуан продължаваше да се взира в момичето, което се усмихна на една минувачка, сякаш бе озарено от свое собствено слънце.
– Не я заслужавах – пророни тихо Роуан.
Елин преглътна сухо. И двамата носеха незаздравели рани, но тази... Истината. Както винаги, можеше да му предложи единствено истина срещу истина.
– А аз не заслужавах Сам.
Роуан най-сетне извърна поглед към нея.
Беше готова на всичко, за да потуши агонията в очите му. На всичко.
Пъхнатите му в ръкавицата пръсти докоснаха нейните и отново увиснаха до тялото му.
Тя стисна ръката си в юмрук.
– Хайде. Искам да ти покажа нещо.
* * *
Елин спазари малко сладки от един уличен търговец, докато Роуан я чакаше в близката уличка. После седнаха на една от дървените греди в позлатения купол на притъмнелия Кралски театър и Елин задъвка лимонова бисквита, люлеейки краката си в откритото пространство. Сградата беше същата, каквато си я спомняше, с изключение на тишината и мрака...
– Някога това беше най-любимото ми място на света – проехтяха думите ù в пустото помещение. Слънчевите лъчи се изливаха откъм покривната врата, през която се бяха промъкнали, озарявайки гредите и позлатения купол, лъскавите месингови парапети и кървавочервените завеси на сцената. – Аробин притежава цяла ложа, затова редовно идвах на представления. В нощите, когато не ми се труфеше или не исках да ме виждат, или пък имах съвсем малко свободно време, се промъквах през онази врата и гледах оттук.
Роуан довърши сладката си и отправи поглед към тъмното пространство под краката им. Не говореше много през последния половин час, сякаш се беше скрил на място, където Елин не можеше да го достигне.
Затова почти въздъхна от облекчение, когато пророни:
– Никога не съм виждал оркестър... нито пък толкова изящен театър, посветен на музиката. Дори в Доранел театрите и амфитеатрите са много стари, с пейки или просто каменни стъпала за публиката.
– Не знам дали някъде съществува място като това. Дори в Терасен.
– В такъв случай ще трябва да построиш.
– Откъде средства? Да не мислиш, че народът с радост ще гладува, докато аз строя театър за свое удоволствие?
– Не веднага, но ако вярваш, че това би се отразило благотворно на града, на страната, защо не. Хората на изкуството са важни за едно кралство.
Флорин я бе уверила в същото. Елин въздъхна.
– Това място е затворено от месеци, а мога да се закълна, че чувам музиката да витае между стените му.
Роуан килна глава, изучавайки мрака със свръхестествените си сетива.
– Може би музиката продължава да живее по един или друг начин.
При мисълта в очите ù запариха сълзи.
– Да можеше да чуеш „Мрачната сюита“ под диригентството на Пайтър.
Понякога имам чувството, че още седя в онази ложа, тринадесетгодишна и разплакана от преклонение пред величието на музиката му.
– Плакала си?
Тя почти си представи как спомените от обучението ù от тази пролет минават пред очите му – всички онези пъти, в които музиката я успокояваше или отприщваше магията ù. Беше част от душата ù... също като него.
– На последното действие, всеки божи път. Връщах се в Крепостта и музиката оставаше в съзнанието ми дни наред, дори докато тренирах, убивах или спях.
Любовта ми към нея беше същинска лудост. Именно затова започнах да свиря на фортепиано, за да правя поне някакви опити да я претворя.
Не го беше споделяла с никого, нито пък беше водила някого на любимото си място.
– Тук има ли фортепиано? – попита Роуан.
* * *
– Не съм свирила от месеци. И идеята ти е ужасна поради редица причини – повтори Елин за десети път, докато дърпаше завесата на сцената.
Беше идвала тук и преди, когато покровителството на Аробин им печелеше покани за галавечери, организирани на самата сцена заради тръпката от това да се намираш на толкова свещено място. Сега обаче, сред мрака на мъртвия театър, нарушен единствено от свещта, която Роуан бе намерил, имаше чувството, че е попаднала в гробница.
Столовете на оркестъра си стояха така, както навярно музикантите ги бяха оставили в нощта, когато бяха излезли по улиците да протестират срещу кланетата в Ендовиер и Калакула. Никой от тях не се беше завърнал и като се имаше предвид какви злини сипеше кралят по света напоследък, май смъртта им е била избавление.
Елин стисна челюсти и укроти познатия кипеж във вените си.
