Закачи древния меч на гърба си заедно с Голдрин. Двете дръжки надничаха над раменете ù, докато сплиташе набързо косата си пред огледалото. Беше твърде къса и плитките се получаваха трудно, и предните кичури се изхлузваха от тях, но поне нямаше да влиза в очите ù.
Излезе тихо от дрешника с резервна пелерина в ръка и се промъкна покрай леглото, където татуираното тяло на Роуан блестеше под лунната светлина от прозореца. Мина през кухнята и напусна апартамента като сянка.
36
Не ù отне дълго да заложи капана си. Лесно намери отряда, ръководен от един от по-садистичните валгски командири, позволявайки на злонамерените очи да я следят по пътя ù.
Благодарение на сведенията от Каол и Несрин знаеше къде се намират новите им скривалища. Каол и Несрин обаче нямаха представа кои входове към канализацията използваха командирите, когато отиваха да говорят с някого от Копоите на Уирда. Затова Елин прекара няколко нощи в проучвания.
Явно Валгите предпочитаха по-древните тунели пред тъпченето в отходни води из по-новите. Елин се добираше възможно най-близо до тях, което обикновено не беше достатъчно да чуе какво си говорят.
Тази вечер се промъкна безшумно в канализацията след командира и едва не повърна от нетърпимата смрад. Беше изчакала Каол, Несрин и главните им лейтенанти да напуснат града по следите на затворническите фургони, така че никой да не ù се бърка. Твърде рисковано беше.
Докато вървеше, спазвайки достатъчно разстояние от валгския командир, така че да не я чуе, тя изрече с въздишка на облекчение:
– Нося Ключа.
После изкриви гласа си, както Лизандра я беше научила, и отвърна на собствените си думи с мъжки тембър:
– Взела си го със себе си?
– Естествено. Покажи ми къде искаш да го скрием?
– Търпение – смъмри сама себе си с лека усмивка на уста и свърна зад ъгъла. – Насам.
Продължи напред с шепот на престорен разговор, докато не доближи кръстовището, където валгските командири често се срещаха с някои от Копоите на Уирда. Там се смълча, хвърли пелерината, която носеше в ръце, и се върна назад до стълбата, водеща към улицата.
Бутна решетката с притаен дъх, а тя, за щастие, поддаде.
Изкачи се на улицата с разтреперани ръце и за момент ù се прииска да легне върху мръсния влажен калдъръм, за да се наслади на чистия въздух около себе си. Но онзи беше твърде близо до нея. Затова придърпа тихо решетката.
Само след минута нечии почти безшумни подметки застъргаха по каменния под отдолу и тъмна фигура премина покрай стълбата, напът към мястото, където беше оставила пелерината. Следеше я цяла нощ.
Какъвто беше и замисълът.
А когато Лоркан влезе право в скривалището на валгските командири и Копоя на Уирда, дошъл да чуе докладите им, когато сблъсъкът на метал и предсмъртните ревове изпълни ушите ù, Елин закрачи бодро по улицата и си засвирука.
* * *
Вървеше по тясна уличка на три пресечки от склада, когато някаква сила, подобна на каменна стена, я блъсна с лице в една тухлена сграда.
– Ти, малка кучко! – процеди Лоркан в ухото ù.
Незнайно как и двете ù ръце се озоваха приковани зад гърба ù, а краката му заклещиха нейните с такава мощ, че не можеше да ги помръдне.
– Привет, Лоркан – поздрави го любезно тя и опита да обърне към него пулсиращото си от болка лице.
С ъгълчето на окото си виждаше злобните черти под тъмната му качулка, ониксовите му очи, също толкова черната му, дълга до раменете коса и – по дяволите – удължените му кучешки зъби, допрени твърде близо до врата ù.
Едната му ръка стискаше нейните като стоманено менгеме, с другата блъсна главата ù във влажните тухли и одра жестоко бузата ù.
– Забавно ли ти беше?
– Струваше си да опитам.
Лоркан смърдеше на кръв – онази ужасна, неземна валгска кръв. Натисна лицето ù още по-силно към стената, докато непоклатимото му тяло смачкваше нейното.
– Ще те убия.
– А, по този въпрос... – рече тя и извъртя китката си достатъчно, че да може Лоркан още преди да я нападне, да усети острието, което беше извадила в момента. Стоманата опираше в слабините му. – Безсмъртието ще ти се струва много, много дълго без любимата ти телесна част.
– Ще изтръгна гръкляна ти, преди да си помръднала.
Тя притисна острието още по-плътно към чатала му.
– Май рискът е големичък, не смяташ ли?
За момент Лоркан остана неподвижен, изтласквайки я към стената със силата на петвековния си боен опит. Хладният въздух хапеше врата и гърба ù. Когато се завъртя, Лоркан беше отстъпил няколко крачки назад.
В тъмнината едва различаваше гранитните му черти, но си го спомняше достатъчно от онзи ден в Доранел, за да предположи, че жестокото лице под качулката е посиняло от яд.
– Откровено казано – подхвана тя, облягайки се на стената, – съм малко изненадана, че се хвана в клопката ми. Сигурно ме мислиш за страшно глупава.
– Къде е Роуан? – озъби се той. Тесните му тъмни дрехи, подсилени с черен метал по предмишниците и раменете, като че ли поглъщаха смътната светлина. – Още ли топли леглото ти?
Не искаше да знае откъде Лоркан е научил за това.
