Той сви рамене, но Елин усети, че вниманието му е върху нея, че чете обърканите ù мисли.
– Преди векове имах среща с няколко хамелеона. Всичките миришете еднакво.
Лизандра се подуши, а Едион измърмори:
– Значи това било.
Куртизанката отново обърна поглед към Елин.
– Кажи нещо.
Елин вдигна ръка.
– Просто... дай ми малко време.
Време да раздели в съзнанието си една приятелка от друга – онази, която бе обичала и която я бе лъгала за щяло и нещяло, и онази, която някога мразеше и от която самата тя пазеше тайни... мразеше я, докато скръбта не сля любовта и омразата.
– На колко си била, когато научи? – поинтересува се Едион.
– Малка... на пет или шест годинки. Но още тогава знаех, че трябва да крия дарбата си от всички. Не съм я наследила от майка си, така че явно е от баща ми.
Тя никога не говореше за него. И като че ли не ù липсваше.
Дарба – интересен подбор на думи.
– Какво е станало с нея? – попита Роуан.
Лизандра сви рамене.
– Не знам. Бях на седем, когато ме преби и ме изхвърли от дома. Живеехме тук, в Рифтхолд. Същата сутрин за пръв път допуснах грешката да променя облика си пред нея. Не помня какво, но нещо ме беше уплашило достатъчно, че да се превърна в съскаща котка.
– Проклятие – коментира Едион.
– Изглежда, че владееш дарбата изцяло – промълви Роуан.
– Още преди онази случка знаех на какво съм способна, че мога да се трансформирам във всяко живо същество. Но тук магията беше забранена. И във всички кралства се гледаше с недоверие на хамелеоните. Съвсем очаквано. – Гърлен смях. – След като майка ми ме изгони, останах на улицата. Бяхме толкова бедни, че почти не усетих разликата, но... през първите два дни плаках на прага ни. Тя заплаши да ме предаде на властите, затова избягах и повече никога не я видях. След няколко месеца наминах край къщата, но нея я нямаше, беше се изнесла.
– Май е била прекрасен човек – обади се Едион.
Лизандра не я беше излъгала. Нехемия я лъжеше в очите, криеше от нея важни неща. Но Лизандра... Бяха квит – все пак и тя самата не ù беше казала, че е кралица.
– Как си оцеляла? – попита накрая Елин, отпускайки рамене. – Седемгодишно момиченце по улиците на Рифтхолд. Не звучи добре.
Нещо просветна в очите на Лизандра и Елин се зачуди дали не бе очаквала точно този удар.
– Използвах способностите си. Понякога се подвизавах като човек, преобразявах се в улични гаменчета, ползващи се с авторитет в шайките си. В други случаи се превръщах в бездомна котка, в плъх или пък в чайка. А после осъзнах, че ако си придавах по-красив вид, докато просех, ми даваха повече пари.
Носех едно от красивите си лица, когато магията изчезна. И оттогава съм с него.
– Значи това лице не е истинското ти? – попита Елин. – Нито тялото ти?
– Не. А най-много ме измъчва това, че не си спомням истинското си лице.
Такива опасности крие хамелеонството – да забравиш собствения си вид, защото именно споменът ръководи целия процес. Помня, че бях най-обикновена, но... не мога да се сетя дали очите ми бяха сини, сиви, или зелени, не знам каква форма имаха носът и брадичката ми. А и тогава живеех в детско тяло. Нямам представа как бих изглеждала сега като жена.
– И Аробин те е забелязал в това ти превъплъщение няколко години по-късно? – пророни Елин.
Лизандра кимна и изтупа невидимо мъхче от роклята си.
– Ако магията се възвърне, би ли гледала с подозрение на един хамелеон?
Внимателно подбрани думи, внимателно зададен въпрос – най-важният очевидно.
Елин сви рамене и ù отвърна искрено:
– Щях да завиждам. Преобразяването във всякакви живи същества би било безкрайно полезно. – Тя се замисли. – Не се сещам за по-добър съюзник от един хамелеон. А и сигурно ще е много забавно.
– След освобождаването на магията такова умение може да носи победа след победа на бойното поле – изтъкна Едион.
– Имаше ли любимо превъплъщение? – попита Роуан.
Лизандра се усмихна дяволито.
– Харесвах всичко с нокти и големи остри зъби.
Елин преглътна смеха си.
– С някаква цел ли идваш, Лизандра, или просто ти се прииска да дразниш приятелите ми?
Усмивката на куртизанката посърна и тя вдигна кадифена торба, натежала от нещо с формата на голяма кутия.
– Както се уговорихме.
Кутията тупна глухо върху протритата дървена маса.
Елин придърпа торбата към себе си, а мъжете вдигнаха вежди и впрегнаха елфическото си обоняние.
– Благодаря ти.
– Утре Аробин ще поиска да изпълниш твоята част от сделката и ще ти даде срок до следващата нощ. Имай готовност.
– Добре.
Едва сдържаше лицето си безизразно.
Едион се приведе напред и очите му запрескачаха помежду им.
– И очаква Елин да я изпълни сама?
– Не, мисля, че очаква и вие двамата да ù помогнете.
– Капан ли ни е заложил? – попита Роуан.
– Вероятно. По един или друг начин – потвърди Лизандра. – Настоява да му занесете обещаното, а после да вечеряте с него.
– Демони и вечеря – пророни Елин. – Прекрасна комбинация.
Само Лизандра се усмихна.
– Възнамерява да ни отрови ли? – попита Едион.
Елин зачопли с нокът някаква мръсотия по масата.
