– Отровата не е в стила му. Ако прави нещо с храната, то ще е да ù сложи някакъв опиат, с който да ни извади от строя, за да ни премести някъде. Обича да контролира всичко – добави тя, вперила поглед в масата. Нямаше особено желание да вижда израженията на Роуан и Едион. – Болката и страхът му носят удоволствие, но надмощието е истинският му наркотик. – Лицето на Лизандра бе притъмняло и очите ù гледаха някак студено, пронизващо. Елин не се съмняваше, че бяха отражение на нейните. Само тя разбираше, и то от личен опит, колко свирепо Аробин преследваше властта. Елин стана на крака. – Ще те изпратя до каретата ти.
* * *
Двете с Лизандра спряха сред купчините със сандъци в склада.
– Готова ли си? – попита Лизандра, скръствайки ръце.
Елин кимна.
– Не знам дали някога ще можем да му... да им отмъстим за стореното. Но ще трябва да се задоволя и с малко. Не ми остава много време.
Лизандра стисна устни.
– Твърде рисковано е да идвам тук отново, докато не изпълним плана си.
– Благодаря ти за всичко.
– Няма да се учудя, ако си е наумил и нещо друго. Бъди нащрек.
– Ти също.
– И не ми се... сърдиш, задето не ти казах?
– Твоята тайна е не по-малко смъртоносна от моята, Лизандра. Просто ми стана... знам ли. Зачудих се дали не съм сгрешила някъде, дали не съм загубила
доверието ти.
– Исках да ти споделя... умирах от желание.
Елин ù вярваше.
– Изложи се на толкова опасна среща с Валгите в деня, когато измъкнахме Едион от двореца – пророни Елин. – Сигурно щяха да обезумеят, ако научеха, че в града има хамелеон. – А онази нощ в „Ямите“, когато постоянно извръщаше лице от валгските командири и се криеше зад Аробин... Правила го беше, за да не я забележат. – Проявила си безумна храброст.
– Дори преди да дойдеш в Рифтхолд, Елин, знаех, че каузата ти... си струва. – И тя е?
Гърлото ù се стегна.
– Бориш се за свят, където хора като мен не трябва да се крият. – Лизандра се обърна да си върви, но Елин я хвана за ръката. Куртизанката се поусмихна. – В тези времена ми се иска да имах твоите умения... вместо моите.
– Би ли го направила? След две нощи?
Лизандра изтръгна внимателно ръката си от нейната.
– Мисля за това всеки божи ден, откакто Уесли загина. Бих го сторила, и то на драго сърце. Но нямам нищо против да ти отстъпя тази чест. Ти няма да се поколебаеш. А това ме успокоява някак.
* * *
Един уличен гамен донесе вестта в десет часа на следващата сутрин.
Елин стоеше до масата пред камината и се взираше в кремавия пощенски плик, върху чието червено восъчно клеймо имаше два кръстосани кинжала. Едион и Роуан надничаха иззад раменете ù, оглеждайки кутията, която бе пристигнала с писмото. И двамата душеха въздуха със сбърчени носове.
– Мирише на бадеми – отбеляза Едион.
Тя измъкна картичката. Официална покана за вечеря в осем часа на следващия ден – за нея и двамата ù гости – и молба да изпълни своята част от уговорката им.
Търпението му се изчерпваше. Но, естествено, не искаше от нея просто да стовари демона на прага му. Не, трябваше да му го поднесе по специален начин. Вечерята щеше да се състои достатъчно късно, че да има време да свърши работата си.
В края на поканата имаше послание, изписано с елегантен, отработен почерк. Подарък – надявам се да го използваш за утре вечер. Тя метна картичката на масата и махна с ръка на двамата мъже да отворят кутията, а тя самата отиде до прозореца и зарея поглед към двореца. Светеше ослепително на утринното слънце, сякаш бе изваян от седеф, злато и сребро. Зад гърба си чу шумоленето на опаковъчната панделка, отварянето на капака и...
– Какво е това, дявол да го вземе?
Тя надникна през рамо. Едион държеше голяма стъклена бутилка с кехлибарена течност.
– Ароматно масло за кожа.
– Защо иска да го използваш за утре вечер? – попита плахо Едион.
Елин отново извърна поглед към прозореца. Роуан се настани на креслото зад нея като мощна опора до гърба ù.
– Просто поредният ход в играта ни – отвърна тя.
Трябваше да го втрие в кожата си... неговия аромат.
Не че подобно искане от негова страна я изненадваше, но...
– И смяташ ли да му угодиш? – изплю Едион.
– Утрешната ни цел е да му откраднем Амулета на Оринт. Ако използвам ароматното му масло, ще го поставя в уязвима позиция.
– Не разбирам.
– Поканата е заплаха – обясни Роуан вместо нея. Чувстваше го на сантиметри от себе си, усещаше движенията му като свои собствени. – Кани и двамата ù гости, с което ни показва, че знае колко сме и кой си ти.
– Ами ти? – попита Едион.
Платът на ризата му изшумоля по кожата му и Роуан сви рамене.
– Вероятно вече е наясно, че съм с елфическа кръв.
Мисълта за сблъсъка между Роуан и Аробин, както и какво би опитал да му стори кралят на асасините...
– Ами демонът? – продължи с въпросите Едион. – Очаква да му го заведем пременени като за бал?
– Да. Поредният тест.
– Е, кога ще заловим някой валгски командир?
Елин и Роуан се спогледаха.
– Ти ще стоиш тук – заяви му тя.
– Друг път.
Елин посочи към ребрата му.
