– Ако не беше упорствал така твърдоглаво да се биеш с Роуан, сега шевовете ти нямаше да са скъсани и можеше да дойдеш с нас. Но забрави да те пусна с отворена рана в мръсната канализация, само и само да не нараня самочувствието ти.
Ноздрите на Едион се разшириха ядно, макар че видимо се мъчеше да овладее гнева си.
– Ще се изправиш срещу демон...
– Аз ще се погрижа за нея – увери го Роуан.
– Мога да се грижа за себе си – тросна му се тя. – Отивам да се преоблека.
Тя грабна костюма си от креслото до отворените прозорци, където го беше оставила да съхне.
Зад нея Едион въздъхна.
– Моля те... просто се пази. А можем ли да имаме пълно доверие на Лизандра?
– Утре ще разберем – отвърна тя.
Вярваше на Лизандра, в противен случай изобщо нямаше да я допусне до Едион, но дали Аробин не я използваше без нейно знание?
Роуан вдигна вежди. Добре ли си?
Тя кимна. Просто искам да преживея следващите два дни и да се свършва.
– Никога няма да свикна с това нещо – измърмори Едион.
– Твой проблем – рече му тя и тръгна към спалнята с костюма. – Хайде да си хванем някое малко, сладко демонче.
39
– По-мъртъв от това не може да бъде – обяви Елин, побутвайки с крак горната половина от трупа на един от Копоите на Уирда. Роуан, приклекнал над някоя от долните части, изръмжа утвърдително. – Лоркан не си поплюва – продължи тя и обходи с поглед зловонния, оплискан с кръв канализационен кръстопът. От валгските капитани и Копоя не беше останало почти нищо. Лоркан ги беше изклал като прости, най-обикновени роби. Свещени богове!
– Вероятно си е представял, че убива теб. – Роуан взе една отсечена ръка с дълги нокти и стана. – Каменната кожа е нещо като защитна обвивка, но отвътре има най-обикновена плът. – Той подуши крайника и изръмжа погнусено.
– Чудесно. Да благодарим на Лоркан, че ни помага с това откритие.
Тя отиде до Роуан, пое тежката ръка от него и му помаха със скованите пръсти на съществото.
– Престани – изсъска той.
Тя поразклати още малко пръстите на демона.
– Това ще е отлична чесалка за гръб.
Роуан се намръщи.
– Киселяк – укори го тя и метна ръката върху торса на Копоя. Тя се приземи с тежко тупване и удряне на камък в камък. – Е, значи Лоркан е способен да повали цял Копой на Уирда. – Роуан изсумтя вместо коментар за названието, което беше дала на съществото. – А очевидно, умре ли гадината, си остава мъртва. Полезна информация.
Роуан я изгледа със съмнение.
– Не си му спретнала този капан само за да му изпратиш послание, нали?
– Тези твари са марионетки на краля – подхвана Елин, – така че Негово Височайше Величество вече познава лицето и миризмата на Лоркан, а едва ли ще приветства в града си елфически воин. Дори съм готова да се обзаложа, че в момента го преследват седемте други копоя, които несъмнено изгарят от желание да си отмъстят заради мъртвия си брат и от името на краля.
Роуан поклати глава.
– Не знам дали да те удуша, или да те потупам по гърба.
– Май доста хора изпитват същите противоречиви чувства към мен. – Тя огледа канализацията, превърнала се в касапница. – Вниманието на Лоркан трябва да е насочено другаде тази вечер и утре. А и бе нужно да разбера дали тези гадини могат да бъдат убити.
– Защо? – попита принцът, макар че можеше да го прочете в очите ù.
Тя извърна бавно поглед към него.
– Защото възнамерявам да проникна в двореца през любимия им вход към тунелите и да взривя часовниковата кула под носовете им.
Роуан изсвири впечатлено.
– И така ще освободиш магията. Ще изчакаш Лоркан да избие всички Копои на Уирда и тогава ще се промъкнеш в двореца.
– Трябваше да ме убие, когато му се отдаде възможност. Сега ще е доста зает с новите си врагове.
Роуан оголи зъби в кръвожадна усмивка.
– Заслужил си го е.
* * *
Закачулена, въоръжена и маскирана, Елин се подпираше на каменната стена на една изоставена сграда, докато Роуан обикаляше завързания валгски командир в центъра на помещението.
– Подписахте смъртната си присъда, долни мижитурки – заяви съществото в тялото на стража.
Елин изцъка с език.
– Сигурно не си от най-добрите демони, щом те хванахме толкова лесно.
Наистина стана като детска игра. Елин избра най-малкия отряд, ръководен от най-слабия командир. Малко преди полунощ двамата с Роуан им направиха засада в едно затънтено кътче на града. Тя успя да убие само двама стражи, преди Роуан да посече останалите, а когато командирът опита да избяга, принцът го залови за броени мигове. И само след секунда страхливецът вече лежеше в безсъзнание. Най-трудно се оказа да влачат отпуснатото му туловище през бедняшкия квартал и да го свалят в мазето на изоставената сграда, където го приковаха към един стол.
– Аз... не съм демон – изсъска мъжът така, сякаш всяка дума прогаряше гърлото му.
Елин скръсти ръце. Роуан, въоръжен с Голдрин и Дамарис, кръжеше край него като ястреб край плячка.
– Тогава защо ти е този пръстен? – попита тя.
Борба за глътка въздух – човешка, затормозена.
– С него ни поробват... превземат телата ни.
– И?
– Ела насам и ще ти обясня. – Гласът му се промени изведнъж, стана по-дълбок, по-студен.
– Какво е името ти? – попита Роуан.
