– Човешките ви езици не могат да произнасят имената ни, нито пък езика
ни – обяви демонът.
– „Човешките ви езици не могат да произнасят имената ни“ – повтори с подигравателен тон Елин. – За жалост, това съм го чувала и преди. – Тя се изсмя гърлено и съществото в стража закипя от гняв. – Какво е името ти? Истинското ти име?
Мъжът се загърчи – рязко, бурно движение, което накара Роуан да пристъпи към него. Елин наблюдаваше с интерес битката между двете същества в тялото му. Накрая демонът рече:
– Стеван.
– Стеван – повтори тя. Очите на мъжа бяха ясни, вкопчени в нея. – Стеван – каза още веднъж, този път по-силно.
– Замълчи – озъби ù се демонът.
– Откъде идваш, Стеван?
– Достатъчно... Мелисанде.
– Стеван – рече отново Елин. Тази тактика не беше подействала онзи ден в двореца. Сега обаче... – Имаш ли семейство, Стеван?
– Мъртви са. Всички. И вас това ви чака.
Тялото му ту се напрягаше, ту се отпускаше, ту се напрягаше, ту се отпускаше.
– Можеш ли да свалиш пръстена?
– Никога – отсече съществото.
– Можеш ли да се върнеш, Стеван? Ако пръстена го няма?
Той потрепери силно и сви глава между раменете си.
– Не искам, дори да можех.
– Защо?
– Злините... злините, които сторихме... Харесваше му да гледа как ги разчленявам.
Роуан спря да обикаля и застана до нея. Елин почти виждаше изражението му под маската – там се бореха погнуса и съжаление.
– Разкажи ми за валгските принцове – нареди Елин.
– Те са мрак, те са слава, те са вечни.
– Стеван, кажи ми. Има ли валгски принц тук, в Рифтхолд?
– Да.
– Чие тяло е превзел?
– Това на принца.
– А той жив ли е още в тялото си? Като теб?
– Не съм го виждал... не съм говорил с него. Ако... ако в него има валгски принц... Не издържам повече. Ако е принц... принцът го е прекършил, обладал го е напълно.
Дориан, Дориан...
– Моля те – пророни мъжът с глас, така празен и крехък в сравнение с този на демона. – Моля те... убий ме. Не издържам повече.
– Лъжец – рече гърлено тя. – Сам си му се отдал.
– Нямах избор – отвърна задъхано мъжът. – Дойдоха в домовете ни, при семействата ни. Казаха, че пръстените били част от униформата, затова трябвало да ги носим. – Тялото му се разтресе и нещо древно, студено се усмихна насреща ù. – А ти какво си, жено? – Той облиза устни. – Нека те вкуся. Кажи ми какво си.
Елин огледа черната халка на пръста му. Каин – някога, много отдавна, преди месеци, Каин се беше съпротивлявал на съществото в себе си. Имаше моменти, когато изглеждаше така, сякаш нещо го преследва из коридорите на двореца.
Сякаш независимо от пръстена...
– Аз съм смъртта – рече Елин. – Само я пожелай.
Мъжът се отпусна и демонът се загуби.
– Да – въздъхна той. – Да.
– Какво ще ми предложиш в замяна?
– Всичко – промълви мъжът. – Умолявам те.
Тя погледна ръката с пръстена и бръкна в джоба си.
– Тогава ме слушай внимателно.
* * *
Елин се събуди плувнала в пот и омотана в чаршафите. Страхът я стискаше за гърлото като юмрук.
Напъна се да си поеме дъх, да примигне. Огледа окъпаната в лунна светлина стая и обърна глава към елфическия принц, спящ в другия край на леглото. Жив – не изтезаван, не мъртъв.
Въпреки това протегна ръка през морето от одеяла помежду им и докосна голото му рамо. Твърди като камък мускули, облечени в кадифена кожа. Истински.
Бяха направили каквото трябва и валгският командир ги чакаше, заключен в друга сграда, готов за идната вечер, когато щяха да го отведат в Крепостта, за да изпълни най-сетне обещанието си към Аробин. Но думите на демона още отекваха в главата ù. Вече се сливаха с гласа на валгския принц, използвал устата на Дориан, сякаш беше марионетка.
Ще унищожа всичко, което обичаш. Ужасяваща клетва. Елин въздъхна. Внимаваше да не събуди принца до себе си. В първия момент ù беше трудно да отлепи ръка от рамото му, изкушаваше се да плъзне пръсти надолу по извивката на мускулите му.
Но тази вечер я чакаше още една задача.
Затова отдръпна ръката си.
Този път Роуан не се събуди, като излезе на пръсти от стаята.
* * *
Върна се в спалнята към четири сутринта, хванала ботушите си в ръце. Направи само две стъпки – две безкрайно тежки, изтощени стъпки, преди Роуан да се обади от леглото:
– Миришеш на пепел.
Тя продължи по пътя си и остави ботушите в дрешника. После се съблече, нахлузи първата риза, която ù попадна, и отиде да измие лицето и врата си.
– Имах си работа – обясни, като легна до него.
– Този път си била по-тиха.
Гневът, който излъчваше Роуан, едва не прогаряше одеялата.
– Този път нямаше особени рискове.
Лъжа, лъжа, лъжа, лъжа. Просто беше извадила късмет.
– И предполагам няма да ми разкажеш, докато сама не решиш.
Тя се отпусна върху възглавниците.
– Не се дразни само защото не си ме чул да излизам.
Ръмженето му я достигна като вибрация по дюшека.
– Това не е игра.
Тя затвори очи. Чувстваше крайниците си като от олово.
– Знам.
– Елин...
Но Елин вече спеше.
* * *
Роуан не се дразнеше.
Не, това беше твърде слабо казано.
