Гневът не го пускаше дори на сутринта, когато се събуди преди нея и влезе в дрешника да огледа дрехите, които бе свалила през нощта. Прахоляк, метал, пушек и пот погъделичкаха носа му, а по черния плат имаше следи от мръсотия и пепел. Само няколко кинжала бяха разхвърляни край дрехите – Голдрин и Дамарис си стояха на пода в дрешника, където ги беше хвърлил снощи. Не усети мириса нито на Лоркан, нито на Валгите, нито пък на кръв.
Или не бе искала да рискува да загуби древните мечове в бой, или си беше спестила излишния товар.
Когато Роуан излезе от дрешника със стиснати челюсти, Елин продължаваше да лежи изтегната на леглото. Дори не беше облякла някоя от нелепите си нощници. Явно от умора беше нахлузила само една широка риза. Неговата риза, забеляза той с подобаваща доза мъжко задоволство.
Направо плуваше в нея. Толкова лесно забравяше колко по-дребна е от него. Колко уязвима. Навярно дори не предполагаше какви усилия влага той всеки ден, всеки час, за да стои настрана от нея, да не я докосва.
Изгледа я смръщено, преди да излезе с маршова стъпка от спалнята. Ако бяха в планината, щеше да я изпрати да тича, да сече дърва с часове или да работи до късно в кухнята.
Но този апартамент беше твърде малък, твърде пълен с мъже, свикнали да става тяхното, и кралица, свикнала да става нейното. Още по-лошо – кралица, непоклатимо решена да пази тайни от тях. И преди си беше имал работа с млади владетели – Майев го беше изпращала в достатъчно чужди кралства, че да се научи как да ги усмирява. Елин обаче...
Заведе го на лов за демони. Въпреки това мисията ù, каквато и да беше тя, изискваше да държи дори него в неведение.
Роуан напълни чайника с внимателни движения, иначе имаше опасност да го засили през прозореца.
– Приготвяш закуска? Колко трогателно.
Елин се подпираше на вратата, лишена от почтителност както винаги.
– Очаквах да спиш като труп след снощните ти премеждия.
– Може ли да не се караме, преди да съм изпила първата си чаша чай?
Роуан сложи чайника на печката с буреносно спокойствие.
Тя скръсти ръце и слънчевата светлина целуна рамото на светлосиния ù халат.
Колко изтънчено същество беше кралицата му. А от доста време не си беше купувала нищо ново. Тя въздъхна и отпусна леко рамене.
Гневът, бушуващ във вените му, трепна. И трепна още веднъж, когато Елин прехапа долната си устна.
– Искам да ме придружиш днес.
– Навсякъде – отвърна Роуан. Тя надникна към масата, сетне към печката. – При Аробин ли мислиш да ходиш?
Не беше забравил нито за миг къде трябва да отидат тази вечер, пред какво предизвикателство щеше да се изправи кралицата му.
Тя поклати глава и сви рамене.
– Не... тоест да, искам да дойдеш с мен довечера, но... Трябва да свърша и нещо друго. И искам да го сторя днес преди всичко останало.
Той зачака, въздържайки се да отиде при нея и да я попита за подробности.
Бяха си обещали лично пространство, в което да подреждат окаяните си животи – да търсят начин да споделят за тях. И Роуан нямаше нищо против да спазва обещанието си. През повечето време.
Елин потри веждите си с палец и показалец. После изпъна рамене – облечените си в коприна рамене, чийто товар той бе готов на всичко, за да облекчи. Тя вирна брадичка.
– Трябва да посетя нечий гроб.
* * *
Нямаше черна траурна рокля, но така или иначе ù се струваше, че Сам би се зарадвал да я види в нещо свежо и красиво. Затова облече туника с цвят на пролетна трева и пепелявозлатисти маншети на ръкавите. Живот, мислеше си Елин, докато крачеше през малкото китно гробище с изглед към Ейвъри.
Дрехите, в които Сам би искал да я види, ù напомняха за живота, не за смъртта. Гробището пустееше, но надгробните плочи и ливадите бяха добре поддържани, а великанските дъбове тъкмо се разлистваха. Ветрецът откъм блещукащата река ги караше да въздишат и рошеше пуснатата ù коса, отново възвърнала медения си цвят.
Роуан беше останал до малката желязна порта под сянката на един от дъбовете, за да не го забелязват случайните минувачи по тихата градска улица отвъд тях. Пък и да го видеха, черните му дрехи и оръжията го караха да изглежда като телохранител.
Беше възнамерявала да дойде сама. Но тази сутрин изпита нужда да го вземе със себе си.
Младата трева заглушаваше стъпките ù между светлите надгробни плочи, облени в слънчеви лъчи.
По пътя си събираше камъчета, като изхвърляше грубите и кривите, но запазваше онези с частици лъскав кварц и цветни петънца. Щом достигна последната редица гробове на брега на пълноводната кална река, вече имаше цяла шепа.
Гробът му беше прекрасен – простичък и чист, а върху камъка беше изписано:
САМ КОРТЛАНД
МНОГООБИЧАН
Аробин го беше оставил някак празен и недовършен. Но Уесли обясняваше в писмото си, че бе извикал майстора на място. Тя доближи надгробната плоча и прочете надписа няколко пъти.
Многообичан – не само от нея, но и от много други.
Сам. Нейният Сам.
