За момент впери поглед в тревата, в белия камък. И почти видя красивата му усмивка, любвеобилния му поглед. Отвори шепа и избра трите най-красиви камъчета – две за годините, откакто ù го бяха отнели, и едно за споделеното им време. Подреди ги старателно върху извивката на каменната плоча.
После седна до нея, пъхна крака под себе си и отпусна глава върху гладкия, хладен камък.
– Здравей, Сам – прошепна на речния полъх.
Дълго време не каза нищо друго, щастлива, че е близо до него, дори в това му състояние. Слънцето топлеше косата ù и сякаш я целуваше по главата. Може би Мала ù изпращаше знак.
Елин заговори тихо, ясно, разказвайки на Сам какво ù се бе случило преди десет години, какво бе преживяла през изминалите девет месеца. Като приключи, вдигна поглед към дъбовите листа, шумолящи над главата ù, и зарови пръсти в меката трева.
– Липсваш ми – промълви спокойно. – Липсваш ми всеки божи ден. И се чудя как ли би възприел всичко това... мен. Мисля... мисля, че щеше да си чудесен крал. Народът щеше да те харесва повече, отколкото мен. – Гърлото ù се стегна. – Така и не ти споделих... чувствата си. Но знай, че те обичах и навярно винаги ще те обичам. Може да си бил житейският ми спътник, без дори да го подозирам.
Сигурно цял живот ще се питам дали е било така. Но може да те срещна отново в Отвъдното и тогава ще разбера със сигурност. И все пак... все пак ще ми липсваш и вечно ще мечтая да съм с теб.
Нямаше желание да се извинява, нито да му казва, че вината е била нейна.
Защото не беше загинал по нейна вина. А тази вечер... тази вечер щеше да отмъсти за него.
Избърса лицето си с ръкав и стана. Слънцето пресуши сълзите ù. Ароматът на бор и сняг я достигна, преди да го чуе, а като се обърна, Роуан стоеше на няколко метра от нея, вперил поглед в надгробната плоча зад гърба ù.
– Той беше...
– Знам кой е бил за теб – рече тихо Роуан и протегна ръка към нейната. Не за да я хване, а за камъче.
Тя отвори шепата си и той се разрови из камъчетата, докато не си хареса едно – гладко и обло, голямо колкото яйце на колибри. А после с нежност, от която сърцето ù се сви, го остави върху плочата до нейните.
– Тази вечер ще убиеш Аробин, нали? – попита той.
– След вечеря. Като си легне. Ще се върна в Крепостта и ще сложа край на всичко.
Беше дошла тук, за да си припомни защо го имаше този гроб и защо гърбът ù бе набразден с толкова белези.
– А Амулетът на Оринт?
– Той е цел, но и начин да отклоня вниманието му.
Слънчевата светлина танцуваше почти ослепително по водите на Ейвъри.
– Готова ли си за това?
Тя погледна назад към надгробната плоча и тревата, под която лежеше ковчегът му.
– Нямам друг избор.
40
Елида прекара два дни в доброволен труд в кухнята, за да разбере къде и кога се хранеха перачките и кой носеше храната им. Главният готвач вече ù имаше достатъчно доверие, за да не се усъмни, когато изяви желание да качи хляба до трапезарията.
Никой не забеляза как поръси отрова върху няколко от питките. Водачката на Крилото я беше уверила, че такава доза не може да убие човешко същество – просто перачката щеше да се чувства зле няколко дни. Може би постъпваше егоистично, поставяйки собственото си оцеляване на първо място, но дори не се поколеба, докато примесваше светлия прашец с брашното върху някои от питките.
Избра една за перачката, която наблюдаваше от дни, но останалите щеше да раздаде на произволни работнички.
Сигурно щеше да гори цяла вечност в кралството на Хелас.
Но щеше да мисли за следсмъртните си мъки чак когато се измъкнеше оттук и избягаше много, много надалеч отвъд Южния континент.
Елида влезе в шумната трапезария – мълчаливо сакато момиче с поредния поднос храна. Тръгна покрай дългата маса, стараейки се да пази крака си, докато се навеждаше отново и отново да оставя питките върху чиниите на слугите.
Перачката дори не ù благодари за своята.
* * *
На следващия ден Крепостта ехтеше от новината, че една трета от перачките били болни. Всички вярваха, че е от пилето, което бяха яли за вечеря. Или от овнешкото месо. Или от супата, тъй като само няколко от тях я бяха опитали. Готвачът се извини, а Елида едва се сдържа да не се извини на него, когато видя ужаса в очите му.
Главната перачка като че ли си отдъхна, щом Елида докуцука до нея и предложи помощта си. Каза ù да си избере работно място и да се залавя. Идеално.
Директно зае мястото на болната жена, макар и измъчвана от угризения. Труди се цял ден в очакване да пристигнат окървавените дрехи.
* * *
Не бяха толкова окървавени, колкото предишния път, но за сметка на това бяха изцапани с нещо, което приличаше на повръщано. Елида едва укротяваше собствения си стомах, докато ги переше. И ги изстискваше. И ги сушеше. И ги гладеше. Цялата процедура ù отне часове.
Когато сгъна и последните дрехи с разтреперани пръсти, вече се здрачаваше. Въпреки това отиде при главната перачка и я попита с глас на свенливо девойче:
– Да... да ги нося ли?
Жената се подсмихна презрително. Елида се запита дали не изпращаха другата перачка в подземието като наказание.
