– Достатъчно – нареди херцогът и огънят изчезна от ръката на Калтейн.
Младежът се свлече на килима, задъхан и ридаещ. Перингтън посочи към завесите в задния край на шатрата, където навярно имаше легло. – Отиди да полегнеш.
Досущ като кукла, като призрак, Калтейн се обърна сред фините дипли на черната си рокля, закрачи към тежките червени завеси и се промъкна между тях като мъгла.
Херцогът отиде до младежа и коленичи пред него. Пленникът вдигна обляно в сълзи и кръв лице. Перингтън хвана главата му с две ръце и обърна очи към Манон.
После прекърши врата му.
Смъртоносното изпращяване отекна в тялото ù като звук от зле настроена арфа.
При други обстоятелства би се засмяла.
Но сега, за част от секундата, усети топла, лепкава синя кръв по ръцете си, дръжката на ножа, с който замахва да пререже гърлото на крочанката.
Войникът се стовари на килима, а херцогът стана.
– Какво искаш, Черноклюна?
И тази смърт, подобно на смъртта на крочанката, беше предупреждение. Да държи устата си затворена.
Но Манон възнамеряваше да пише на баба си. Да ù разкаже за всичко случило се – за това убийство, както и че от Жълтоногите нямаше ни вест, ни кост, откакто ги бяха вкарали в подземието. Майка Черноклюна щеше да долети с наточени нокти и жажда за кръв.
– Искам да знам защо не ни допускате до сестринството от Жълтоногите. Те са под мое ръководство и имам право да ги видя.
– Опитът беше успешен. Само това ти трябва да знаеш.
– Незабавно ще заповядаш на стражите си да допуснат мен и Тринадесетте ми в подземието.
Десетки стражи заприщваха входа към него и нямаше как да влезе освен ако не ги избиеше всичките до крак.
– Ти не зачиташ моите заповеди. Защо аз да зачитам твоите, Водачке на Крилото?
– Ако продължаваш да държиш вещици в плен заради гнусните си експерименти, скоро няма да има кой да управлява въздушната ти кавалерия от уивърни.
Това бяха воини – вещици от клана на Железни зъби, а не стока за разплод.
Нито опитни зайци. Баба ù щеше да го изкорми.
Херцогът просто сви рамене.
– Казах ти, че искам Черноклюни. Ти отказа да ми предоставиш.
– И това наказание ли е? – озъби му се тя. Все пак и Жълтоногите принадлежаха към Железните зъби. И те бяха под нейно командване.
– О, не. Никак даже. Но ако отново ми се опълчиш, може и да има такова. – Той килна глава настрани и светлината позлати тъмните му очи. – Навярно знаеш, че сред Валгите има и принцове. Могъщи, коварни принцове, способни да размазват жалките хорица по стените. А имат желание да премерят сили с вещиците. Може пък да посетят лагерите ти. И ще видим кой ще оцелее. Поне ще се отървем от по-недостойните ти воини. В моите армии няма място за слабаци.
За момент в главата ù настана оглушителна тишина. Заплашваше я.
Този човек я заплашваше, това нищожество, живяло едва миг от нейното съществувание, тази простосмъртна твар...
Внимавай – предупреди я един вътрешен глас. – Обмисляй ходовете си.
Затова Манон кимна леко в знак на мълчаливо съгласие и попита:
– А как вървят другите ти... начинания? Какво се случва в недрата на околните планини?
Херцогът впи поглед в нея и тя му отвърна, посрещайки цялата тъмнина, напластена зад очите му. И вътре откри нещо, което нямаше място на този свят.
– По-добре е да не разбираш какво се въди в онези подземия, Черноклюна – заяви накрая той. – И по-добре не изпращай разузнавачи там. Няма да видят бял ден повече. Предупредена си.
Човешкият червей явно не подозираше колко способни бяха Сенките ù, но тя нямаше намерение да го поправя, защото някой ден можеше да се възползва от неведението му. И бездруго подземните му дела не я засягаха – имаше си предостатъчно работа с Жълтоногите и останалите кланове от легиона си. Тя кимна с брадичка към мъртвия войник.
– За какво възнамеряваш да използваш този огън от сенки? За мъчения?
Поредният ù въпрос извика нова ярост в очите му.
– Не съм решил още – отвърна каменно херцогът. – За момента ще изпробваме силите ù върху войници. Може би с времето ще се научи да унищожава цели вражески армии.
Огън, който не изгаряше... отприщен над хилядни войски. Гледката щеше да е внушителна, макар и гротескна.
– А въпросните вражески армии готвят ли се за бой вече? Ще използваш ли огъня от сенки върху тях?
Херцогът отново килна глава и белезите по лицето му изпъкнаха на смътната светлина от фенера.
– Значи баба ти не ти е казала.
– За какво? – изплю тя.
Херцогът закрачи небрежно към завесата.
– За оръжията, които прави за мен... за теб.
– Какви оръжия? – Нямаше време за губене в тактическо мълчание.
Перингтън просто се ухили насреща ù и изчезна зад завесата, която се люшна достатъчно, че да разкрие Калтейн върху легло, покрито с кожи. Тънките ù, бледи ръце лежаха до тялото ù, а очите ù гледаха празно. Куха черупка. Оръжие.
Две оръжия – Калтейн и онова, което баба ù майстореше.
Затова Майка Черноклюна беше останала в Белия зъб с другите Върховни вещици.
Ако трите вложеха общите си познания, мъдрост и зверство в създаването на оръжие срещу армиите на простосмъртните...
Манон извърна поглед от прекършеното човешко същество, лежащо върху кожите.
