Каквото и да беше новото оръжие, дело на трите Върховни вещици...
Човешката раса нямаше шанс срещу него.
* * *
– Искам да разпространите новината до останалите сестринства. Искам постоянна стража на входа на лагера. Тричасови дежурства, не по-дълги. Не бива да рискуваме някой да заспи на поста си и да пропусне врага. Вече изпратих писмо до Майка Черноклюна.
Елида се събуди в гнездото, затоплена и отпочинала, но не посмя дори да си поеме дъх. Още цареше нощ, но нямаше лунна светлина, а зората беше далеч. В пълния мрак се открояваше блясъкът на снежнобяла коса и този на няколко чифта железни зъби и нокти. О, богове!
Бе възнамерявала да поспи само час. Но явно бяха станали поне четири.
Абраксос не помръдваше зад нея, а крилото му още я бранеше.
След срещата с Астерин и Манон животът ù се бе превърнал в същински кошмар – и наяве, и насън – и дори дни по-късно често ù се случваше да остане без дъх под безмилостната хватка на страха. Вещиците не се занимаваха с нея, макар че бе обявила кръвта си за синя. Но пък и Върнън не я закачаше.
Тази вечер обаче... след като изкачи тъмното тихо стълбище, твърде тихо дори с дрънченето на веригите ù, намери пред вратата на стаята си петно от съвършена тишина, сякаш дори прашинките във въздуха не смееха да помръднат. Някой я чакаше в стаята ù.
Затова Елида продължи нагоре чак до обляното в светлина гнездо, където даже чичо ù не би се осмелил да отиде. Уивърните на Тринадесетте лежаха свити като котки на пода или стърчаха по гредите си над бездната. Абраксос я погледна с бездънни, нетрепващи очи от мястото си на пода. Тя го доближи достатъчно, че да подуши зловонния му дъх, и каза:
– Трябва да се скрия някъде. Само тази вечер.
Опашката му помръдна леко и железните шипове издрънчаха по каменния под. Размахваше я. Като куче – сънен, но щастлив да я види. Елида не чу нито ръмжене, нито тракане на железни зъби, готови да я разкъсат. И бездруго предпочиташе да я изядат жива, отколкото да се изправи пред човека в стаята си.
Седна до стената, пъхна ръце под мишниците си и сви колене до гърдите. Зъбите ù затракаха и тя се сви на още по-малко кълбо. Беше толкова студено, че дъхът ù излизаше на пресекулки. Сламената постеля запращя под тялото на Абраксос. Приближаваше се до нея. Елида се скова – в противен случай можеше да скочи на крака и да избяга. Уивърнът протегна крило към нея, сякаш я канеше до себе си.
– Моля те, не ме изяждай – прошепна тя.
Той изпръхтя, все едно казваше: Та ти си една хапка.
Елида се изправи на разтреперани крака. Изглеждаше ù все по-голям с всяка следваща стъпка. Но крилото му си оставаше протегнато към нея, сякаш тя самата беше животно, нуждаещо се от закрила.
Щом го достигна, протегна колебливо ръка и погали люспестата му кожа. Оказа се изненадващо мека, като износен кожух. И топла като пещ. С предпазливи движения, съзнавайки, че я следи внимателно, тя седна до него и гърбът ù веднага се стопли.
Абраксос спусна грациозно крилото си и го прегъна така, че да образува топла преграда между нея и ледения вятър. Елида потъна още по-надълбоко в мекото му, уютно тяло и пропусна топлината чак до костите си. После най-неусетно се беше унесла в сън. А сега... вещиците стояха наоколо. Силната миризма на уивърна явно прикриваше човешкия ù мирис, в противен случай Водачката на Крилото вече щеше да я е открила. Сякаш усетил тревогата ù, Абраксос не помръдваше.
Гласовете се пренесоха към центъра на гнездото и Елида премери разстоянието между уивърна и вратата. Дали можеше да се измъкне незабелязано...
– Бъдете дискретни, пазете плана в тайна. Ако някоя издаде и дума, ще ù взима животеца.
– На твоите заповеди – каза Сорел.
– Да кажем ли на Жълтоногите и Синьокръвните? – попита Астерин.
– Не – отговори Манон с гибелен, кръвожаден глас. – Ще знаят само Черноклюните.
– Дори някое сестринство от другите кланове да изяви желание за следващия опит? – настоя Астерин.
Манон изръмжа толкова страховито, че косъмчетата по тила на Елида настръхнаха.
– Не бива да дърпаме каиша твърде силно.
– Каишите се късат – предизвика я Астерин.
– Внимавай да не ти откъсна главата – предупреди я Манон.
Сега – сега беше моментът, докато спореха. Абраксос остана неподвижен, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си, докато Елида се готвеше да хукне към изхода. Но веригите... Елида седна отново, вдигна бавно крака си и хвана веригата, за да не се влачи. После се заизбутва с един крак и една ръка по каменния под към вратата.
– Този огън от сенки – проточи умислено Сорел, явно в опит да разсее бурята между Водачката на Крилото и братовчедка ù. – Дали няма да го използва срещу нас?
– Стори ми се уверен, че може да побеждава цели армии с него. Не бих се учудила, ако накрая го насочи към нас.
Елида се доближаваше все повече и повече до отворената врата.
Почти я бе достигнала, когато Манон рече гальовно:
– Ако имаше поне малко смелост, Елида, щеше да останеш с Абраксос, докато си тръгнем.
32
