Манон заръча да качат палета със слама в стаята ù и да я сложат до камината, за да топли Елида простосмъртните си кости. А тя почти не мигна през първата си нощ в кулата на вещицата. Като стана да използва тоалетната, убедена, че Манон спи, направи само две крачки, преди да чуе:
– Отиваш ли някъде?
Свещени богове, какъв глас! Като змия, скрита в клоните на дърво.
Елида обясни, че трябва да използва тоалетната. Манон не отговори и тя изкуцука навън. Когато се върна, вещицата спеше, или поне очите ù бяха затворени.
Манон спеше гола. Независимо от студа. Бялата ù коса се спускаше като водопад по гърба ù и като че ли всяка част от тялото ù се състоеше от стегнати мускули и белязана кожа. Всяка част ù подсказваше какво я очаква, ако се провали.
Три дни по-късно Елида реши да действа. Умората, която я измъчваше непрестанно, сякаш се изпари, когато надникна иззад ъгъла на коридора с чаршафите от пералното помещение в ръце.
Четирима стражи стояха на пост пред вратата към стълбището.
Три дни бе помагала в пералното, опитвайки се да развърже езика на перачката, за да научи дали изобщо носеха чаршафи в подземната стая.
През първите два дни никой не искаше да говори с нея. Просто я гледаха накриво и ù казваха къде да носи разни неща, кога да измие ръцете си и какво да търка, докато гърбът не я заболи. На предишния ден обаче донесоха разкъсаните, подгизнали от кръв дрехи.
Синя кръв, не червена.
Вещерска кръв.
Елида не вдигна глава и продължи да се труди върху войнишките ризи, които ù бяха поверили, след като доказа шивашките си умения. Но видя кои перачки взеха окървавените дрехи. Не помръдна от работното си място през цялото време, докато ги перяха, сушаха и гладеха, задържа се до много по-късно от повечето други слуги. В очакване.
Оставаше си просто никоя и не принадлежеше никому, но ако позволеше на Манон и Черноклюните да си мислят, че е приела мястото си в йерархията им, можеше и да се измъкне с фургоните. Черноклюните не ги беше грижа за нея.
Просто произходът ù се оказваше изгоден за тях. Едва ли щяха да усетят липсата ù. От години живееше като призрак, вкопчил се в забравените мъртъвци.
Затова работеше и чакаше.
Въпреки че гърбът я болеше и ръцете ù трепереха от умора, запомни коя перачка изнася изгладените дрехи.
Запамети всяка подробност около лицето и телосложението ù. Никой не забеляза, че си тръгва след нея с чаршафите на Манон. Никой не я спря, докато следваше перачката по няколко коридора до това място.
Надникна отново към стълбището тъкмо когато перачката се изкачваше по него с изпито, безкръвно лице.
Стражите не я спряха. Дотук добре.
Жената свърна по един друг коридор и Елида си отдъхна.
Обърна се към кулата на Манон и за пореден път преговори плана си.
Хванеха ли я...
Май предпочиташе да се хвърли от някой от балконите, вместо да посрещне ужасяващите изтезания, които я очакваха.
Не, щеше да се справи. Беше оцеляла, при положение че толкова много хора, почти всичките ù близки, не бяха имали този късмет. Нито пък кралството ù.
Затова щеше да оцелее заради тях, а като избягаше, в тяхна памет щеше да си изгради нов живот на далечно място.
Елида закуцука нагоре по едно вито стълбище. Богове, колко мразеше стълби!
Беше стигнала до половината, когато чу мъжки глас и замръзна на място.
– Херцогът каза, че си проговорила. Защо пред мен не продумваш и дума?
Върнън.
Отвърна му тишина.
Надолу по стълбището – трябваше да слезе незабавно.
– Толкова си красива – пророни чичо ù незнайно на кого. – Като безлунна нощ.
Устата на Елида пресъхна от тона на гласа му.
– Сигурно съдбата ни среща тук. Херцогът те държи толкова изкъсо. – Върнън замълча. – Заедно... – Продължи след малко с тих, вдъхновен глас. – Задно можем да творим чудеса, от които светът ще трепери пред нас.
Тъмни, интимни думи, изпълнени с такова... правомощие. Дори не искаше да си представя какво значи то.
Пристъпи тихо надолу по стълбището. Трябваше да се махне от тук.
– Калтейн – прогърмя гласът на чичо ù с настоятелен, заплашителен, увещателен тон.
Мълчаливата млада жена, онази, която никога не продумваше, не поглеждаше към нищо, чието тяло носеше толкова белези. Елида я бе виждала само няколко пъти. Но знаеше колко е безучастна към всичко, колко е безропотна.
Обърна се и тръгна нагоре по стълбището.
Нагоре и нагоре, стараейки се да дрънка колкото може повече с веригите си.
Чичо ù замлъкна.
Тя свърна зад ъгъла и ги видя.
Калтейн стоеше притисната към стената, а деколтето на тънката ù като мрежа рокля бе дръпнато на една страна, почти разкривайки гърдите ù. Върнън се намираше на няколко крачки от нея. Елида стисна купчината чаршафи толкова силно, че можеше да ги разкъса. За пръв път ù се прииска да имаше от онези железни нокти.
– Лейди Калтейн – поздрави тя младата жена, която бе само с няколко години по-възрастна от нея.
Гневът я връхлетя неочаквано. Следващите ù думи също.
– Изпратиха ме да ви намеря, милейди. Елате с мен, ако обичате.
– Кой те изпраща? – попита Върнън.
Елида посрещна погледа му. И не сведе глава. Нито с милиметър.
– Водачката на Крилото.
