– Водачката на Крилото няма право на срещи с нея.
– А ти имаш?
Елида застана помежду им, макар че нямаше какво да стори, ако чичо ù решеше да използва сила.
Върнън се усмихна.
– Чудех се кога ли ще покажеш ноктите си, Елида. Железните си нокти в този случай.
Знаеше.
Елида го изгледа високомерно и докосна ръката на Калтейн. Беше леденостудена.
Жената дори не я погледна.
– Ако обичате, милейди – повтори Елида и я подръпна, стиснала прането с другата си ръка. Калтейн тръгна безмълвно.
Върнън се изсмя.
– Двете сте като сестри – подхвърли той.
– Чудесно – отвърна Елида и поведе жената нагоре по стълбището, въпреки че с мъка успяваше да запази равновесие заради болките в крака си.
– До нови срещи – обади се чичо ù зад тях, а тя дори не искаше да знае на коя от двете им говори.
Без да каже и дума повече, с разтуптяно до пръсване сърце, Елида отведе Калтейн до по-горната стълбищна площадка и пусна ръката ù, колкото да отвори вратата, за да я изведе в коридора.
Дамата спря, вперила поглед в каменния под, в нищото.
– Къде искате да отидете? – попита я нежно Елида.
Калтейн не ù отвърна. На факелната светлина белегът върху ръката ù
изглеждаше още по-ужасяващ. Кой ù беше причинил такова нещо?
Елида отново докосна лакътя ù.
– Къде мога да ви отведа? Къде ще сте в безопасност?
Никъде – тук нямаше безопасни места.
Бавно, сякаш ù бе нужно дълго време да си спомни как се прави, жената вдигна очи към Елида.
Мрак, смърт и черни огньове. Отчаяние, ярост и празнота.
Но и прашинка прозрение.
Калтейн просто тръгна по коридора с шумоляща по камъните рокля. Около другата ù ръка имаше синини, приличащи на отпечатъци от пръсти. Сякаш някой я беше стискал с нечовешка сила.
Това място. Тези хора...
Жената свърна зад ъгъла и стомахът на Елида се сви болезнено.
* * *
Когато Елида влезе в кулата, Манон седеше на бюрото си, свела поглед към лист хартия, навярно писмо.
– Успя ли да влезеш в подземието? – попита вещицата, без дори да се обръща към нея.
Елида преглътна сухо.
– Трябва ми отрова.
33
Застанал в центъра на широкото пространство между сандъците с мастило, Едион примигна срещу слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци на склада. Жегата в задушното помещение го караше да се поти и прегаряше гърлото му от жажда.
Не че се оплакваше. Беше поискал да участва, а Елин бе отказала. Когато настоя, че е способен да се бие, тя отвърна: „Докажи го“. Затова през последните тридесетина минути с елфическия принц водеха двубой с пръчки, който буквално му виждаше сметката. Раната при ребрата му заплашваше да се отвори с всяко по-рязко движение, но той стискаше зъби. Болката беше добре дошла след тягостните мисли, които не му дадоха да мигне цяла нощ. Ро и Евалин не му бяха казали нищо, майка му бе дала живота си, за да укрие кой е баща му, във вените му течеше елфическа кръв – и навярно външният му вид нямаше да се промени през следващото десетилетие. Навярно щеше да надживее кралицата си.
А Гавриел му беше баща. Поне в това можеше да има скрита полза. За по-късно. Ако Майев изпълнеше заплахата си. Все пак един от легендарните сподвижници на баща му вече издирваше Елин из града.
Лоркан.
По дяволите! Историите за Лоркан бяха изпълнени със слава и кръв – главно второто. Елфически воин, който не допускаше грешки и наказваше безпощадно сгрешилите.
Сблъсъкът с краля на Адарлан беше достатъчно опасен, а сега ги преследваше и безсмъртен враг... Мамка му! А ако Майев решеше да изпрати и Гавриел в Рифтхолд... Но Едион щеше да намери начин да се справи с това премеждие, както и с всички останали в живота си занапред.
Тъкмо завършваше един тактически ход с пръчката, който принцът му показваше вече два пъти, когато Елин приключи тренировката си.
– Май това е достатъчно за днес – обяви тя с равен глас.
Едион веднага долови неодобрението в очите ù. Цяла сутрин очакваше да го види. През изминалите десет години беше изкопчил колкото можеше повече знания от простосмъртните. Дойдеха ли знатни воини в земите му, той ги убеждаваше със завидния си чар да му предадат уменията си. А посетеше ли
чужди територии, се стараеше да черпи от бойния опит на тамошните. Затова борбата с чистокръвен елфически воин от Доранел беше възможност, която не искаше да пропилява. И нямаше да позволи състраданието на братовчедка му да съсипе този шанс.
– Дочух – заговори той на Роуан, – че си убил един военачалник с маса.
– О, богове! – възкликна Елин. – Кой разправя такива глупости?
– Куин, гвардейският капитан на чичо ти. И голям почитател на принц Роуан.
Знаеше всички истории за него.
Елин присви очи към Роуан, който се подсмихна самодоволно и опря пръчката си на пода.
– Сигурно се шегуваш – рече тя. – Какво, да не би да си го смачкал като грозде?
Роуан се задави.
– Не, не съм го смачкал като грозде. – Той се усмихна варварски на кралицата. – Изтръгнах крака на масата и го прободох с него.
– Право през гърдите и директно в каменната стена – допълни Едион.
– Е – изсумтя Елин, – получаваш точки за изобретателност, ако не друго.
Едион раздвижи врата си.
– Да продължаваме.
