Не му се слушаха проповеди. Въпреки че принцът имаше право и Едион мечтаеше от цяло десетилетие да чуе тези думи от устата му. Той трябваше да постави началото на този разговор. Свещени богове, та двамата с Рен го бяха провели още преди седмици.
Очите на Роуан просветнаха.
– В закрила и вярна служба.
– На Елин?
И бездруго беше готов да ù се закълне в същото.
– На Елин. На братята ни. На Терасен.
В гласа на принца нямаше нито капка свадливост, нито капка колебание. Малка част от Едион разбираше защо братовчедка му бе предложила на него кръвната клетва.
* * *
– Кой е това? – попита Лизандра с престорена невинност, докато Елин я водеше нагоре по стълбите.
– Роуан – отвърна Елин, отваряйки вратата на апартамента с ритник.
– Има смайващо телосложение – пророни унесено куртизанката. – Никога не съм била с елф. Нито с елфа, в интерес на истината.
Елин разтърси глава, за да прогони картината от съзнанието си.
– Роуан е... – Тя преглътна. Лизандра се ухили и Елин ù изсъска, докато оставяше торбите на пода в голямата стая. – Престани.
– Хмм – отвърна лаконично Лизандра, стоварвайки багажа си до другите торби. – Е, имам две неща за теб. Първо, тази сутрин Несрин ми изпрати послание, че си имала нов, доста мускулест гостенин, на когото му трябвали дрехи. Затова му нося. Като го гледам, май Несрин се е изразила твърде скромно, така че дрехите може и да не му станат... което далеч не би ме притеснило. И все пак може да ги използва, докато му намерите други.
– Благодаря – отвърна Елин и Лизандра махна с фина ръка. Щеше да благодари на Фалик по-късно.
– Освен това ти нося и една новина. Снощи Аробин получи доклад, че два затворнически фургона пътували на юг към Морат. Вероятно пълни с всички липсващи хора от града.
Елин се зачуди дали Каол знае и дали е опитал да ги спре.
– Наясно ли е, че ловят хората с магически способности?
Лизандра кимна.
– Следи кои са изчезналите и кои изпращат на юг в затворнически фургони. В момента проучва родословието на всичките си клиенти, макар то да е укрито от семействата им след забраняването на магията, защото може да му е от полза.
Добре е да го имаш предвид... с оглед на дарованията ти.
Елин прехапа долната си устна.
– Благодаря ти и за това.
Прекрасно! Аробин, Лоркан, кралят, Валгите, ключът, Дориан... Хрумна ù да се натъпче с всичката храна, останала в кухнята.
– Просто се подготви. – Лизандра надникна към малкия си джобен часовник. – Трябва да вървя. Имам обедна среща.
Ясно защо Еванджелин не я придружаваше днес.
Почти бе достигнала до вратата, когато Елин рече:
– Още колко... докато изплатиш дълговете си?
– Много съм задлъжняла, така че... още доста. – Лизандра направи няколко крачки и пак спря. – Кларис добавя все повече и повече пари със съзряването на Еванджелин. Разправя, че толкова красиво момиче би ù докарвало двойно, дори тройно повече от цената, която ми даде в началото.
– Това е възмутително.
– Какво да направя? – Лизандра вдигна татуираната си китка. – Ще ме преследва до сетния ми час, а не мога да избягам с Еванджелин.
– Мога да ù изкопая гроб, който никой никога няма да намери – обяви Елин, и то най-искрено.
Лизандра знаеше, че е така.
– Още не... не точно сега.
– Само дай знак кога.
Усмивката на Лизандра я порази с хищната си, мрачна красота.
* * *
Застанал пред един сандък в просторния склад, Каол огледа картата, която Елин току-що му бе дала. Съсредоточи се върху празните петна и опита да не зяпа принца воин до вратата.
Макар че беше трудно, като се имаше предвид, че присъствието на Роуан някак изсмукваше всичкия въздух в помещението.
Отгоре на всичко изпод късата му сребриста коса надничаха заострените върхове на ушите му. Елфически воин – не беше виждал друг, освен Елин в онези кратки, вцепеняващи мигове. Пък и Роуан... Далеч не го изненадваше, че във всичките си истории за него Елин бе пропуснала да спомене колко красив е принцът.
Красив елфически принц, с когото бе прекарала месеци, докато животът на Каол пропадаше, докато безброй хора измираха заради нейните действия...
Роуан го наблюдаваше, сякаш всеки момент щеше да го погълне. Което не беше изключено... в зависимост от елфическото му животинско превъплъщение.
Всичките му инстинкти крещяха да избяга от склада, въпреки че Роуан се държеше напълно цивилизовано. Хладно и мнително, но цивилизовано. Но нямаше нужда до го вижда в действие, за да се увери, че щеше да е мъртъв още преди да извади меча си.
– Няма да те ухапе – подхвърли Елин.
Каол я стрелна с поглед.
– Ще ми обясниш ли какви са тези карти, ако обичаш?
– Ще съм ви много благодарна, ако тримата с Рес и Бруло успеете да попълните поне част от празнините по изобразените в тях отбранителни съоръжения и единици на двореца – обясни тя.
Не му даваше отговор. Едион не се виждаше сред купчините сандъци, но не се и съмняваше, че генералът следи разговора им отнякъде с помощта на острия си елфически слух.
– За да разрушиш часовниковата кула? – попита Каол, сгъна картата и я пъхна във вътрешния джоб на туниката си.
– Може би – отвърна Елин.
