— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
Скоро рефренът се поде от цялата линия и заглуши ужасените викове на отстъпващите воини.
Доволен, Ханон се върна на мястото си в първата редица.
Тръбачите на Кутин изсвириха сигнала за настъпление.
С разтуптяно сърце Ханон задържа меча под лявата си подмишница и изтри дясната си длан в туниката. После повтори същото с лявата си ръка.
— НАПРЕД, ХОДОМ! ДРЪЖ СТРОЯ! ПРЕДАЙТЕ НАТАТЪК. — Мут щеше да държи фалангата плътно до другата от дясната им страна.
Бяха изминали двайсетина крачки, когато Ханон видя първия легионер. На около петдесет крачки пред тях римлянинът преследваше един ибериец, който беше захвърлил щита си. Свиреп съсичащ удар разряза плътта на ибериеца от рамото до кръста. Пръсна кръв; човекът падна на земята с пронизителен писък. Легионерът изобщо не спря, а продължи напред, като стъпи върху тялото, без дори да види либийските фаланги. Не ги видяха и другарите му, десетина души, които се бяха втурнали след него. Тръпки побиха Ханон. „Приличаме на тях“, помисли си той. Беше готов да се обзаложи, че Ханибал е помислил дори за тази малка подробност.
Внезапният сигнал да спрат бе изненадващ, но въпреки това Ханон се подчини.
— СТОЙ! На място — изрева той.
— Защо, командире? — попита мъжът от лявата му страна. — Та те ни се тикат право в ръцете!
Отговорът сякаш дойде сам.
— Ще пуснем колкото се може повече псета да влязат в капана.
Войникът се озъби.
— Аха, разбирам. Добър план.
— А сега нито дума. Никакви викове, никакво ликуване. Тишина. Предай нататък.
Войникът се ухили и изпълни каквото му бе наредено. Ханон каза на мъжа от дясната си страна да направи същото. После зачакаха, стиснали оръжията си и скрити буквално пред очите на римляните. Броят на отстъпващите леко намаля и с всеки удар на сърцето на Ханон десетки и десетки легионери се озоваваха пред тях. Скоро станаха стотици. Повече, отколкото можеше да преброи. Ликуващи. Крещящи ругатни и обиди. Окуражавани от офицерите си. Толкова жадни да избиват врага, че бяха забравили за всякакво подобие на ред и строй. Дори не виждаха чакащите от дясната им страна либийци, на по-малко от един хвърлей разстояние. Неколцина хвърлиха погледи към тях, но никой не си даде сметка, че не са техни сънародници. В края на краищата вражеският строй беше пробит!
„Богове — помисли си Ханон. — Това не може да продължи до безкрай. Ще ни видят. Рано или късно ще ни видят“.
Сърцето му отброи няколко десетки удара. Още стотици римляни минаха покрай тях. Толкова много настъпваха през пробива, че някои вече бяха едва ли не на една ръка разстояние от либийските редици.
— Задръж — изсъска Ханон. — Задръж! — „Хайде, Кутин! — изкрещя наум. — Давай шибаната заповед!“
И тогава сигналът дойде. Рязък. Пронизителен. Категоричен.
— НАПРЕД! — изрева Ханон. — СМЪРТ!
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ! — закрещяха хората му.
Изминаха десет крачки преди първите римляни да се обърнат и да ги видят. Но дори тогава, докато смъртта настъпваше към тях, те не осъзнаха какво виждат. Едва когато беше толкова близо, че можеше да види белезите от шарка по лицето на най-близкия римлянин, Ханон видя първите признаци на страх сред тях. Видя как ченетата им увисват, как в очите им пламва паника, чу викове: „Спрете! Спрете! Тези не са наши“ и „Назад, момчета, назад!“.
Но вече беше късно. Либийците се нахвърлиха върху незащитения римски фланг като отмъстителни демони. Страхът на Ханон беше пометен от червената пелена на бойната ярост. Виждаше Пера във всяко римско лице. Беше готов да ги избие всичките.
— СМЪРТ! СМЪРТ! СМЪРТ!
— С това темпо ще изблъскаме кучите синове чак до западния бряг — извика Урцей, забави крачка и изтри челото си с ръка. Това остави по лицето му кървави следи, от които заприлича на някакъв облещен безумец.
„Сигурно и аз изглеждам по същия начин“, помисли си Квинт. Не му пукаше. Вече нищо нямаше значение освен това да продължава напред — и да се опитва да остане жив. Впери поглед в бягащите гали и иберийци. Още не можеше да повярва на очите си. Атаката на Сервилий беше проработила като в приказка. Бяха ударили масата гали с дългите копия на триариите на върха на клина. Изненадани от свирепостта на противника, воините бяха отстъпили. Това послужи като достатъчно поощрение за хастатите да се втурнат отново напред. Сражението беше напрегнато, по-жестоко от всичко досега, и галите оказваха свирепа съпротива. Отстъпваха, но без да обръщат гръб към римляните и без да престават да се бият. Бавно, но сигурно легионерите продължиха напред стъпка по стъпка. В тази част от линията, където се намираше Квинт, бяха успели да отблъснат галите най-малко двеста крачки назад. Малко преди това обаче нещата се бяха променили. Квинт не знаеше кое е било последната капка, но мнозина от воините побягнаха. Странно беше колко бързо се разпространява паниката. Все едно гледаше как искра попада върху сухи съчки и пламъците моментално обхващат подпалките. И преди да се усетиш, огънят вече се е разгорял.
— Креспон? Ранен ли си? — Гласът беше на Урцей.
Квинт се върна в реалността.
— Ъ? Не.
