Ханон никога не си беше представял, че планът на Ханибал ще проработи толкова добре. Но ето че това беше станало и възхищението му към генерала се засили още повече. Римляните бяха захапали стръвта и я бяха налапали цялата. И ето че сега настъплението им беше спряло напълно. Легионерите пред очите му до един изглеждаха ужасени, изтощени и объркани. Ханон предполагаше, че същото се отнася и за онези, озовали се срещу либийците на баща му на другия фланг. Изглежда, че галите и иберийците също се бяха прегрупирали и строили отново, защото отдясно, където бяха отстъпили воините, се чуваха звуци от битка. Римляните трябваше да са притиснати и в гръб, възторжено си помисли той; в противен случай вече щяха да бягат. Това означаваше, че Хаздрубал и Махарбал са излезли победители в кавалерийския сблъсък и сега конниците им тормозят тила на римската войска. Тази мисъл го въодушеви още повече. Нищо не ужасяваше пехотата повече от дисциплинирана конна атака. С периферното си зрение със задоволство видя как хората му пристъпват нетърпеливо от крак на крак. Само преди малко ги беше спрял, за да си починат и да пийнат по глътка вода. Това беше напълно логично — римляните нямаше къде да отидат. Войниците му обаче вече бяха готови да подновят битката. А това можеше да вещае само добри неща.
Легионерите пред тях нямаха копия за мятане и дисциплината им бързо рухваше. Всеки път, когато Ханон повеждаше фалангата си напред, повечето от тях изпадаха в паника и се опитваха да побягнат. Това вече не беше битка. Убиването на мъже, които са ти обърнали гръб, беше просто клане. Но трябваше да бъде направено, помисли си Ханон. Рим не разбираше от дипломация. Грубата сила беше единственият начин да си научи урока. А и не всички легионери се бяха предали. От други части на бойното поле продължаваха да долитат звуци на ожесточени сблъсъци. Ако другарите им тук вземеха пример от тях или ако някой офицер повдигнеше духа им, те още щяха да представляват заплаха. Затова трябваше да бъдат премазани. Напълно.
— Готови ли сте да пратите още римляни на оня свят? — извика Ханон.
Войниците му изреваха кръвожадно и настъпиха като един. С високо вдигнати скутуми, над които се виждаха само очите и шлемовете им, с окървавени гладиуси, стърчащи от стената от щитове като отровни шипове на риба. Римляните завикаха уплашено при приближаването им и войниците на Ханон ускориха крачка.
— По-бавно! — извика той. — Запазете силите си за клането. Ще продължи до края на деня.
Онези, които го чуха, се разсмяха като побъркани и на лицата на легионерите се изписа още по-голям ужас. Онези отпред тикаха и блъскаха другарите си отзад, като се мъчеха да се скрият зад тях. Цялата маса легионери се люшна и отстъпи няколко крачки.
Червената пелена започна да се спуска пред очите на Ханон. Колкото и странно да беше, белегът на врата също го засърбя.
— Къде си, Пера? — изрева той. — Пера! Излез да те изкормя, жалък страхливецо!
Никой не му отговори, но един легионер внезапно се втурна право към тях. Без щит, ранен, пръскащ слюнка, той очевидно беше изгубил напълно разсъдъка си. Изобщо не приличаше на Пера, но въпреки това Ханон копнееше римлянинът да атакува него. Той обаче се блъсна в щита на един либиец на десет крачки от него. Два гладиуса го пронизаха през бронята на корема преди да е успял да замахне със собственото си оръжие.
— Тъпо копеле — каза единият от либийците, докато блъскаше умиращия римлянин назад със скутума си.
Вече се намираха само на пет-шест крачки от легионерите. Неколцина от тях се приготвиха за бой, но повечето плачеха като малки деца. Мнозина бяха захвърлили мечовете и щитовете си и обърнали гръб на либийците, си пробиваха път с голи ръце през другарите си. Четири крачки. Две.
— Пера? Идвам, жалко смърдящо лайно такова! — Ханон си избра мишена, легионер с телосложението на Пера. Заби меча си в дясната страна на гърба му, точно под малката му желязна броня. Съпротива, натиск, ръгане — и усети как острието излиза през корема на легионера. Пронизителен писък от болка. За всеки случай Ханон завъртя острието, издърпа го и загледа като омагьосан как кръвта плисна. Коленете на римлянина вече се подгъваха. Ханон го блъсна на земята с щита си и се втурна към масата вражески войници. Въпреки тяхната паника това беше опасен ход. Нямаше кой да го защитава отстрани, но Ханон беше изгубил разсъдъка си. Отново се намираше в килията във Виктумула, окачен да виси на китките си. Пера стоеше пред него, вдигнал нажеженото желязо към лицето му.
На пътя му се изпречи ужасен млад легионер, който вдигна ръце.
— Предавам се! Предавам се!
