— Не, не може да бъде. Пък и центърът му е размазан! Какво може да ни попречи да минем през цялата му войска?
— Прав си — каза Квинт, но потръпна.
Коракс се мръщеше, но това не му попречи да им нареди да тръгнат отново напред. Този път настъпваха ходом с увереността, че не могат да бъдат спрени с толкова много войници зад тях. Подобно на Требия и Тразименското езеро, силата на пехотата щеше да надделее. Само дето този път, ако са рекли боговете, римската конница щеше да задържи картагенската. След като пробиеха изцяло центъра, можеха да обърнат и да се нахвърлят върху врага в гръб. Поне Коракс им беше обяснил така, помисли си Квинт, като се мъчеше да преодолее умората си. Вече изобщо не се питаше какво правят.
— Мътните да ме вземат! Виж.
Настойчивостта в гласа на Урцей проникна през изтощението на Квинт. Погледът му проследи този на приятеля му напред.
— Не. — „Сънувам кошмар наяве“.
Гледката беше невъзможна. Нечувано беше армия да спре и да поднови сражението, след като линията ѝ е била пробита. Но ето че на стотина крачки пред тях някои от бягащите гали и иберийци бяха спрели. Мнозина вече се бяха обърнали и крещяха на другарите си да престанат да бягат.
Осъзнаването дойде като удар в слънчевия сплит на Квинт.
— Затова центърът на армията им беше извит като лък към нас. Било е капан — каза той и усети как страхът отново свива стомаха му. — Командире! Виждаш ли?
— Да — озъби се Коракс. — Ханибал е още по-хитър, отколкото го смятахме. Стройте се, момчета! Битката още не е приключила. Ще дадем на картагенските псета още един урок, преди да подвият опашки и да побягнат завинаги. И ще го направим! Roma victrix!
Хастатите отвърнаха с дрезгав вик, но гърлата им бяха твърде пресъхнали, за да го продължат дълго. В следващия момент, сякаш за да опровергаят думите на центуриона, карниксите отново надигнаха ужасяващата си врява. Раменете на някои войници видимо се напрегнаха от отвратителния звук. Квинт стисна зъби. Беше започнал да ненавижда тези инструменти — и да се страхува от тях. И ревът на карниксите не беше единственият. Колкото и невероятно да изглеждаше, неколцина гали без никакви дрехи излязоха от редиците на другарите си и повториха заплашителното си представление, което бяха изпълнили преди началото на битката — удряха се в гърдите, размахваха мечове и гениталии към легионерите. Оскърбленията им бяха съвсем ясни. Само допреди малко те бяха отстъпвали. А сега сякаш изгаряха от нетърпение да подновят боя. Изпълнението определено подейства на онези, които все още бягаха. Квинт видя как някои от тях спряха, погледнаха ги и се обърнаха отново срещу римляните. Отначало бяха само единици, но с всеки миг все повече и повече воини се присъединяваха към тях. Квинт затвори за момент очи, за да се опита да проумее всичко това.
Галското отстъпление не просто беше спряло. А се беше обърнало. Те отново атакуваха.
Квинт се чувстваше уморен като никога. Искаше му се галите да изчезнат, макар да знаеше, че това са празни мечти. Изгаряше от желание просто да легне, да махне тежестта от натежалите си крака, да се разкара от проклетото слънце, дори да заспи. Но нямаше начин това да се случи. Дълбоко в себе си знаеше, че битката, през която бяха минали току-що, ще е нищо в сравнение с тази, която предстоеше. Войниците, които атакуваха фланговете им — най-вероятно либийци, сред които може би и Ханон? — несъмнено бяха свежи. Отпочинали. Жадни за бой. Умът му се изпълни с нови съмнения. Той погледна с ненавист слънцето — искаше му се да се беше спуснало по-ниско над хоризонта. Колко хиляди римляни щяха да загинат, преди да е залязло? Дали той и другарите му щяха да са сред тях? Баща му? Гай? Калатин? И — което беше най-важно — дали победата беше толкова сигурна, колкото бе изглеждала в началото на деня?
Вече не беше сигурен. В нищо.
