— Радвам се да го чуя. — И Урцей му подаде мях.
Квинт отпи голяма глътка, после още една. Водата имаше вкус на промазана кожа и беше топла като кръв, но устата му беше толкова пресъхнала, че не го беше грижа.
— Напред, момчета, напред! Дръжте строя. Принципите и триариите са след нас. — Коракс говореше на други войници, но това нямаше значение. Квинт подхвърли меха на Урцей, който го запуши и отново го метна през рамо. Двамата се спогледаха и решително продължиха напред.
Водени от Сервилий и Коракс, трите манипули продължиха да настъпват като един блок. Беше неизбежно плътният им строй да се наруши, когато ловните инстинкти — и жаждата за кръв — на легионерите надделяха. Малцина бяха командирите, които можеха да удържат хората си в подобни ситуации. Това беше най-лесното време да посечеш врага — когато победената армия понася най-много жертви. Бягащите не се защитаваха. Те често бяха невъоръжени, тъй като захвърляха оръжията и щитовете си, за да могат да се измъкнат по-бързо. Римляните ускориха крачка още повече. Въздухът се изпълни със смразяващи кръвта викове.
Страхът на Квинт се смени с безумен възторг и жажда да убива. Искаше да отмъсти за всичките си другари, които бяха изгубили живота си при Требия и Тразименското езеро. За невинните цивилни от Кампания и другите райони, загинали от ръцете на картагенците. Сечеше и пробождаше, цепеше и мушкаше. Прерязваше сухожилия, разсичаше ребра, изкормваше кореми. Обезглави един воин; отсече ръцете на други двама. Кръв оплиска щита му, лицето, дясната му ръка. Не му пукаше. По земята имаше толкова много вътрешности, пикня и лайна, че краката му жвакаха. Квинт не забелязваше. Нямаше нищо достойно и не се изискваха никакви умения да наръгаш човек в гърба, но и това беше без значение. Квинт избиваше, докато гладиусът му не се затъпи и нащърби, а мускулите не го заболяха от еднообразните движения.
Накрая настъплението им започна да губи инерция. Изтощението си казваше думата. Намираха се под лятното слънце, откакто то беше започнало да се издига над хоризонта. Бяха марширували. Бяха прекосявали реки. Бяха настъпвали. Бяха хвърляли копия. Бяха влизали в ръкопашен бой. Дори убиването на беззащитни изискваше енергия. Накрая обаче галите и иберийците започнаха да изпреварват хастатите. Страхът ги пришпорваше допълнително. Лишени от нови жертви, останали без сили да ускорят отново темпото, легионерите на Коракс забавиха крачка. Както винаги, центурионът пое нещата в свои ръце.
— Справяте се чудесно, момчета. Време е за почивка. Пийнете вода. Поемете си дъх.
Думите му звучаха приглушено, сякаш идваха през гъста мъгла. Квинт имаше чувството, че е излязъл от тялото си и се гледа отстрани как промърморва нещо на Урцей, отпива няколко глътки вода, избърсва кръвта от меча си и се взира с невиждащи очи в обезобразеното тяло в краката му. Погледът му се плъзна наляво и регистрира нещо, в което нямаше смисъл. Той примигна, погледна отново и се върна в реалността.
— Онези гали не отстъпват.
— А? Краставите овцеебци, които виждам, бягат с цялата скорост, с която могат да ги носят краката им — със смях отвърна Урцей.
— Не тези. Онези. Ето там. — Квинт посочи.
Урцей погледна и се намръщи.
— Ха! И какво от това? Скоро и те ще се паникьосат и ще побягнат. Вече нищо не може да ни спре. — Той посочи с палец назад към огромната маса войници, приближаваща към тях. В настъплението им почти нямаше ред, но никой не можеше да отрече огромната им инерция. Земята се тресеше под краката на хилядите мъже.
Квинт сви рамене. Урцей беше прав. Кой можеше да устои на толкова войници? В първата линия имаше двайсет хиляди хастати, още толкова принципи във втората и около десет хиляди триарии в третата. Като се добавеха и няколкото хиляди велити се получаваше сила, която не можеше да бъде спряна. Войската на Ханибал не можеше да се мери по численост с тях.
— Победата ще е наша — промърмори той; чувстваше как увереността го изпълва до мозъка на костите.
— Естествено, че ще е наша — отвърна Урцей. — Да тръгваме.
Бяха изминали не повече от десетина крачки, когато от лявата им страна се надигнаха ликуващи викове. Миг по-късно същите викове зазвучаха далече отдясно. Квинт не им обърна внимание — беше зает с един гал, който тепърва се канеше да побегне. Урцей му се притече на помощ и двамата бързо повалиха воина. Задъхан, Квинт кимна благодарно на приятеля си. Шумът вече беше станал по-силен и идваше от цялата им лява страна. На Квинт му се стори, че чува и викове на ужас. На страх. На паника. Първите тръпки на безпокойството полазиха по гърба му.
— Какво става?
— Нямам представа. — Урцей също изглеждаше малко нервен.
— Ханибал е обърнал част от линията си. За да ни атакува във фланговете.
На лицето на Урцей се изписа недоумение.
— Но как?
— Юпитер, откъде да знам!
