По време на бруталния сблъсък на хълма Квинт никога не се беше радвал повече, че именно Коракс е негов командир. Големия Тенер беше загинал, а Урцей бе ранен при третата или четвъртата атака — не можеше да си спомни кога точно. След това неговото отделение велити се мъчеше да запази бойния си дух под унищожителната градушка камъни на балеарските прашкари. Всички около него знаеха, че умират напразно — копията им не бяха в състояние да пробият либийските щитове. Квинт дори си помисли, че някои се канят да се обърнат в бягство — Мацерион например изглеждаше особено нещастен. „Но къде ще бягат?“ — цинично се запита той. Единствено боговете знаеха какво става в тила им, но доколкото можеше да прецени, положението там не беше добро. Карниксите ревяха в нов, безумен ритъм, което означаваше, че галите надделяват. Коракс сякаш беше усетил, че осемнайсетте оцелели велити са на ръба, и ги събра извън обхвата на смъртоносните камъни. Обсипа ги с похвали до небесата за положените усилия, което предизвика усмивки на уморените им лица. После разкри плана за измъкване, който бяха измислили с Пулон.
— Не можем да го направим без вас, момчета — викна той. — Вие ще сте хапещите конски мухи, които ще подлудят гугите. Те ще са толкова заети да гледат вас, че когато видят какво сме намислили, ще е късно.
— А дотогава всички ще сме мъртви — промърмори Мацерион.
Коракс го погледна с очи, подобни на парченца лед.
— Ще се обръщаш към мен с „командире“, войнико.
Мацерион сведе очи.
— Да, командире.
Скастрянето си беше скастряне, но всички бяха чули думите на Мацерион.
Центурионът го осъзнаваше отлично. Погледът му се спря върху всеки войник.
— Мацерион е устат, но е прав. Може да бъдете убити, ако отново отидете там. Ще ви кажа обаче едно. Работата вече опира до триариите. Ако те не могат да ни помогнат да пробием редиците на врага, всички ще загинем. Двайсет години войни са ме научили на едно нещо, и то е да познавам кога на бойното поле има майстор тактик. За съжаление днес има такъв и той не е Фламиний. Засадата си беше направо гениална. Тя спечели битката още с първия удар. Сега само се опитваме да си спасим задниците, преди да е станало твърде късно.
Всички се взираха вцепенени в него. Никой не беше подготвен да отговори. Кое беше по-лошо — сигурна смърт при нова атака срещу врага, или сигурна смърт час-два по-късно от ръцете на нумидийците или галите? Квинт помнеше главите, които се поклащаха от сбруите на галските коне при Требия, и знаеше кое би предпочел.
— Аз отивам, командире.
— Аз също — обади се Рутил.
Когато и раненият Урцей настоя да се включи, останалите се засрамиха и направиха същото. Коракс само кимна и се усмихна.
— Добре. Дайте всичко от себе си, момчета, и се кълна, че ще се измъкнем оттук.
В очите им заблестяха пламъци — по-слаби отпреди, но все пак ги имаше.
„Богове, всяко пламъче ще ни бъде от полза“, уморено си помисли Квинт. Балеарските прашкари отдавна бяха открили какъв е обхватът на стрелбата им. Техните камъни вече улучваха целите си много по-често, или поне така изглеждаше. Водещият велит падна с размазано чело, преди да е направил и двайсет крачки. Само четиринайсет успяха да доближат достатъчно до либийците, за да хвърлят копията си. Бяха единайсет, когато хвърлиха първите си копия, а след това осем, когато чуха трясъка, с който първият клин се заби във вражеските редици. Щом това стана, Квинт не изпита никакъв срам да се обърне, да се затича с всички сили обратно към най-близката формация легионери и да се скрие зад последната им редица. Рутил, Урцей и двама други се присъединиха към него малко по-късно, но бяха само те. Квинт нямаше представа колко са оцелелите велити към центурията на Пулон.
Видя му се най-естественото нещо на света да грабне скутума на един паднал хастат. Рутил направи същото. При близък бой размерите и тежестта му бяха много по-подходящи от собствените им леки щитове, които захвърлиха. Първоначално обаче не им се наложи да ги използват, за което и двамата бяха благодарни. Последователните атаки срещу врага бяха изчерпали силите на Квинт и той нямаше нищо против да следва масата легионери, които си пробиваха път през фалангите. От другата страна офицерите събраха за момент хората и атакуваха прашкарите. На балеарските воини им беше достатъчно само да погледнат потъналите в кръв римляни, за да побягнат. Малцина можеха да устоят пред тежката пехота и стрелците определено не бяха сред тях.
