— Тази дума зная. Твои хора ни нарича така, когато ни прогонва от наши земи. Вие греши.
— Но това е кръвна магия…
— Да, но не зло. Некромантство… — Тя започна да търси нужната дума. — По-лошо мръсно.
— Мерзост — предложи Аркониел.
— Да, мерзост. Но това не. — Лел изцеди още една капка и я размаза по дланта си. — Ти има плът, кръв. Аз има. Всички има. Не зло.
Магьосникът гледаше как кръвта очертава линиите на ръката й. Казаното от нея противоречеше на всичко, което бе научил в бащиния си дом и сетне като магьосник. Но сега седеше редом с нея, усещайки излъчващата се от нея сила — и не долавяше злина. Помисли си за Тобин и демона, за усилията, които Лел бе положила, за да смекчи случилото се. Неохотно, със страх, той се вслуша в сърцето си.
Ако Аркониел можеше да вижда бъдещето, щеше да види, че този момент бе променил безвъзвратно историята на Скала.
Тази зима Аркониел се озова едновременно в ролята на учител и ученик. Всяка сутрин наставляваше неохотните си обучаеми, а сетне се отправяше при Лел.
Тарин се оказа силен съюзник в първото, защото отказваше да тренира с момчетата, преди те да са се представили задоволително с уроците на Аркониел. Тази система първоначално бе посрещната с неодобрение, но когато Тобин най-сетне усвои буквите и започна да чете, ученето внезапно започна да му се струва интересно. Ентусиазмът му се увеличи, когато Аркониел предложи да го научи да рисува. Това беше единственото умение на магьосника, което впечатляваше принца.
Ки все още се местеше неспокойно по време на уроците, но и при него Аркониел виждаше подобрение. Но знаеше, че не бива да се ласкае, като посочва себе си за причина. Ки полагаше старание във всичко, което интересуваше младия принц.
Нямаше съмнение, че оръженосецът бе оказал плодотворно влияние върху Тобин. Принцът сега се смееше повече, а ежедневните разходки из планината бяха придали розовина на страните му и мускули към дългите му кости.
На всеки няколко седмици пристигаха вестоносци с писма от Риус. Херцогът пишеше за нарастващо вълнение отвъд морето.
В пленимарските корабостроителници цари прекалено голяма активност, за да бъдем спокойни, казваше в едно писмо той, и шпионите на краля говорят за множество сили, струпвани на източната граница на Мицена. Страхувам се, че напролет няма да се задоволят да нападат крайбрежието. Дано Илиор и Сакор отсъдят този път да се сражаваме на други брегове.
Аркониел, който не бе воювал, наблюдаваше Тарин по време на четенето на тези писма.
Капитанът слушаше внимателно, набърчил чело, а после разпитваше подробно вестоносеца. Какво било положението с гарнизоните в Атион и Цирна? Колко кораба имало в пристанището на Еро? Кралят мобилизирал ли е още войници, подсигурил ли е още припаси?
— Слушайки те, се чувствам като пеленаче — призна една вечер Аркониел, докато двамата с Тарин играеха на бакши. — А съм пътувал толкова много.
— Някога магьосниците също се сражаваха — каза Тарин, съсредоточен над играта. — Сега кралят изглежда склонен да се биете едни срещу други.
— Надявам се един ден да видя как това се променя.
В такива моменти Аркониел болезнено усещаше разделящата ги тайна. Колкото повече опознаваше капитана, толкова по-силно съжаляваше, че Тарин не знае истината.
— Не бих имал нищо против да ми пазиш гърба — продължи боецът, събирайки камъните, за да ги хвърли отново. Огънят заблестя по халцедоните в ръката му. — За магьосниците не мога да кажа, но познавам хората. Ти не си от онези, които превиват гръбнак. Не смятам, че Айя би те взела, ако беше обратното. Или щеше да ти остави онази торба.
Тарин погледна към него, преди Аркониел да е успял да скрие изненадата си.
— О, не любопитствам. Но и не съм сляп. Щом тя ти се доверява, това е достатъчно.
И двамата не казаха нищо повече по въпроса, ала Аркониел се радваше, че този човек е благосклонен към него.
Щеше му се да бъде и толкова сигурен в мнението, което Лел имаше за него. Той копнееше за нея, често насочвайки мислите си нощем, но вещицата оставаше непреклонна — позволяваше му да я намери, само когато тя пожелаеше. Никакво дирещо заклинание не бе в състояние да я открие. Аркониел бе ходил и лично в гората, за да търси дъба, но също безуспешно. Тя решаваше кога ще бъде намерена.
Понякога я откриваше заедно с момчетата. Тогава четиримата се разхождаха из гората като някакво селско семейство. Беше приятно. С усмивка си мислеше каква ли гледка представляват. На дневна светлина годините й личаха и Аркониел се чувстваше по-сроден с Тобин и Ки.
Но когато се срещнеха сами, беше съвсем различно. Сливаха се със същата разпаленост, както и първият път. Вече и двамата не виждаха в това „отплата“. Сред плама на срещите им Аркониел сякаш се въплъщаваше в стихии. Когато накрая отвореше очи, виждаше силата на богинята на Лел да блести в очите й, а също и тъмните символи по кожата й, които тя му показваше само тогава.
