— Винаги си говорел за Риус като за брат, Тарин. Трудно ми е да си представя, че той ще се отвърне от теб. Ще говоря с него, когато се срещнем.
Тарин се изправи.
— Няма да е необходимо. И това ще мине. А сега лека нощ.
Айя го съпроводи с поглед и поклати глава.
— Често изпитвам съжаление, че не му казахме.
— Изпитвам същото, колкото по-дълго стоя тук — кимна Аркониел.
— Нека засега оставим нещата както са си. — Айя помръдна превързаната си ръка и потръпна. — Ще мога да яздя и така. Утре поемам. Искам отново да видя Еро и да поговоря с Риус.
— Еро? Така отиваш директно в леговището на вълка. Несъмнено ще се натъкнеш на Гоначи.
— Да, но трябва да ги погледна по-отблизо. Ще ми се Илиор да ми ги беше показал, когато всичко това започна. Не се паникьосвай, Аркониел, ще бъда внимателна.
— По-внимателна от случилото се преди малко, надявам се. Какво стана всъщност?
— И аз самата не зная точно. Когато пристигнах и той нападна, усетих защитния кръг, който създадох, да се огъва като стена на палатка под вихър. А сега си помислих, че е наложително нещо по-силно. Опитах се да го прогоня от помещението и да го запечатам до сутринта.
— Сбърка някой символ?
— Не, магията беше построена правилно. Но, както видя, не проработи. Казах ти и преди — този дух не прилича на нищо, което съм срещала досега. Ще ми се да имах повече време да го изследвам, но сегашните условия са прекалено вредни за децата. Дори не смея да се върна в къщата. Обаче бих искала да видя Тобин отново, преди да тръгна. Ще ми го доведеш ли сутринта? Сам.
— Разбира се. Но на твое място не бих очаквал дълъг разговор. Той не е от бъбривите.
Айя легна върху сламеника и се засмя.
— Видях. В името на светлината, тежка работа ти предстои.
Когато на следващото утро Тобин се събуди, Ки стоеше на прозореца. Бе подпрял брадичка на едната си ръка, а с другата разсеяно чоплеше някакви лишеи с дългите си, неспокойни пръсти. На дневна светлина изглеждаше по-малък и същевременно тъжен.
— Семейството ли ти липсва?
Ки рязко вдигна глава.
— Ти също трябва да си магьосник, защото четеш мисли. — Но го изрече усмихнат. — Тук е ужасно тихо, нали?
Тобин приседна и се протегна.
— Хората на татко вдигат много шум. Но сега са в Атион.
— Бил съм там. — Ки приседна на прозореца, клатейки боси крака. — Или поне съм минавал край него на път за града. Твоят замък е най-голям в Скала, ако не броим Еро. Колко стаи има?
— Не зная. Никога не съм го посещавал. — Виждайки как другото момче повдига вежди, принцът добави: — Никога не съм бил другаде, освен в Алистън. Роден съм в двореца, но не го помня.
— Не ходиш на гости? Ние имаме роднини къде ли не и непрекъснато им гостуваме. Ако моят вуйчо беше крал, непрекъснато щях да стоя в Еро. Там има музика, танци, улични музиканти и… — Той замлъкна. — Заради демона ли?
— Не зная. Мама не обичаше да ходи никъде. А татко казва, че из градовете върлува чума. — На Тобин му хрумна, че Ки беше преживял пътуването си невредим. Сви рамене. — Винаги съм си бил тук.
Ки се обърна, за да погледне през отворения прозорец.
— А как си прекарваш времето? Обзалагам се, че не ти се налага да поправяш огради или да пасеш свине!
Тобин се ухили.
— Не. Татко си има наематели, които правят тези неща. Тренирам с Тарин и ходя на лов в гората. И имам модел на Еро, който татко ми направи, обаче в момента Аркониел живее в стаята, където е той. Така че ще ти го покажа по-късно.
— Тогава да вървим на лов. — Ки скочи от перваза и започна да търси дрехите си под леглото. — Колко кучета имаш? Снощи не видях нито едно в залата.
— Само онези старите в градината. Обаче не ходя с тях. Кучетата не ме обичат. Но Тарин казва, че съм добър стрелец. Ще го питам дали ще ни заведе на лов.
Откъм ръба на леглото надникнаха чифт кафяви очи.
—
— Не ми е позволено да напускам замъка сам.
Ки отново изчезна и Тобин чу въздишка.
— Добре. Не е много студено и можем да плуваме. А може и да ловим риба. На дъното на поляната видях чудно местенце за риболов.
— Никога не съм ловил риба — призна Тобин, чувствайки се неловко. — Освен това не мога да плувам.
Другото момче се надигна и опря лакти на кревата, оглеждайки принца.
— На колко си години?
— В дванадесетия ден на ерасин ще стана на десет.
— А не ти позволяват да се забавляваш сам? Защо?
— Нямам представа.
— Знаеш ли…
Тобин го погледна очаквателно.
— Преди да тръгна, след като Айя ме откупи от татко, сестра ми каза, че е чувала за теб.
Сърцето на Тобин се превърна в камък.
— Каза, че според някои от благородниците си бил прокълнат или побъркан, затова живееш тук, а не в Еро или Атион. А знаеш ли какво мисля аз?
Значи това беше. Снощи нямаше никакво значение. Нещата щяха да се развият точно така, както се беше опасявал. Все пак Тобин съумя да запази брадичката си вдигната и да се насили да погледне Ки в очите.
— Не. Какво мислиш?
