— Съжалявам, че е била толкова нещастна. Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш за нея? Можеш да го сториш. На теб ти изглеждам непозната, ала съм служила на семейството ти дълги години. Познавала съм баща ти през целия му живот, а също така и майка му и дядо му. Бях тяхна приятелка. Искам да бъда и твоя приятелка и да ти служа. Аркониел също. Той каза ли ти това?
— Нари ми каза — промърмори Тобин.
— Негова идея беше да дойде тук и да стане твой учител, а също и идването на Ки. Притесняваше се, че растеш самотен, без връстници, с които да си играеш. Също така ми каза, че не си го харесвал.
Това й спечели единствено кос поглед и още мълчание.
— Демонът ли ти каза да не го харесваш?
— Той не е демон. Той е призрак — тихо каза Тобин. — Той и теб не харесва. Затова те е наранил снощи.
— Разбирам. — Тя реши да рискува, знаейки, че няма какво да губи откъм доверието му. — Лел ли ти каза, че призракът не ме харесва?
Тобин поклати глава, сетне се усети и я погледна сепнато. Една тайна беше разкрита.
— Не се страхувай, Тобин. Зная, че тя е тук. Аркониел също знае. Тя каза ли ти за нас?
— Не.
— Как я срещна?
Тобин се намести на табуретката.
— В горите, след като мама умря.
— Отишъл си в гората самичък?
Той кимна.
— Ще ме издадеш ли?
— Не, ако не искаш. Но трябва да ми кажеш истината. Защо си отишъл в гората, Тобин? Тя ли те повика?
— В сънищата. Тогава не знаех, че е тя. Трябваше да разбера, затова един ден се промъкнах. Изгубих се, но тя ме намери и ми помогна да се прибера.
— И какво друго направи?
— Даде ми да подържа зайче и ми каза как да викам брат си.
— Брат си?
Тобин въздъхна:
— Обещаваш ли, че няма да кажеш?
— Ще се постарая, освен ако не реша, че баща ти трябва да знае, за да може да те пази.
За пръв път момчето я погледна открито. В ъгълчето на устата му се криеше усмивка.
— Можеше да излъжеш, но не го стори.
За миг Айя се почувства изложена пред него. Ако вече не знаеше, в този момент би потърсила магия у него. Опитвайки се да прикрие изненадата си, тя отвърна:
— Предпочитам да бъдем честни.
— Лел ми каза да наричам духа брат. Каза, че на мъртвите не можело да се дава име, ако те не са имали, преди да са умрели. Това истина ли е?
— Тя разбира от тези неща, значи трябва да е истина.
— Защо татко или Нари не са ми казали за това?
Айя сви рамене.
— Какво мислиш за него, след като знаеш?
— Все още върши лоши неща, но вече не ме е толкова страх от него.
— Защо Лел те е научила да го викаш?
Той отвърна поглед, отново предпазлив.
— Тя каза, че трябва да се грижа за него.
— Ти го накара да спре да хвърля неща из залата снощи, нали? Винаги ли прави това, което му кажеш?
— Не. Но мога да го спирам да наранява хора. — Отново погледна към ръката й. — По принцип.
— Това е много мило от твоя страна. — Друго дете съвсем лесно би сторило обратното. Щеше да говори с Аркониел за това, преди да замине. Извън крепостта на Тобин можеше да му хрумне да си послужи по различен начин с тази си сила. — Ще ми покажеш ли на какво те е научила?
— Да повикам брат си тук? — Тобин не изглеждаше особено ентусиазиран.
— Да. Вярвам, че ти ще ме защитиш.
Принцът продължаваше да се колебае.
— Ако си затворя очите и запуша уши, докато ти правиш нужното, ще го сториш ли? Само ме докосни по коляното, когато е готово.
— Обещаваш ли да не поглеждаш?
— Кълна се в ръцете, сърцето и очите си. Това е най-тържествената и ненарушима клетва, която един магьосник може да даде.
И тя стисна очи и запуши ушите си, като дори се обърна.
Спази обещанието си да не поглежда или слуша. Не й се наложи, защото ясно усети надиплилото въздуха заклинание. Беше призоваващо, но не приличаше на нито едно от познатите й. Обгърна я мъртвешка студенина. Почувства потупване по коляното и се обърна, за да види две момчета пред себе си. Може би заради близостта на Тобин, а може би самият дух бе решил да се покаже по такъв начин, но братът изглеждаше точно като близнака си, със същата плътност, само дето не хвърляше сянка. Но двамата пак не можеха да бъдат сбъркани.
Братът стоеше напълно застинал, ала Айя усещаше черната му ярост. Устата му не помръдна, но тя чу думите:
Тогава той изчезна.
— Видя ли? — каза Тобин. — Понякога той просто си прави, каквото си иска.
— Заради теб той не ме нападна. Щеше да го стори, ако те нямаше. Благодаря ти, принце.
Тобин успя да се усмихне, а магьосницата се чувстваше изключително притеснена. Малко дете, особено такова без магия, не би трябвало да е в състояние да върши подобни неща.
Тя едва не се изсмя на глас, когато храбрият духоукротител отвърна:
— Няма да кажеш, нали?
— Да сключим сделка. Няма да кажа на никого, ако ми позволиш да разкажа на Аркониел. И ако обещаеш да се опиташ да му бъдеш приятел и да му позволиш да ти помага. — Тя се поколеба, преценявайки думите си. — Трябва да му кажеш, ако Лел поиска нещо от теб, което те плаши. Каквото и да е. Обещаваш ли?
Тобин сви рамене.
— Не ме е страх от нея.
