— Мисля, че онези, които разправят подобни неща, имат лайна между ушите. И че също така хората, които те отглеждат, са побъркани, щом не те пускат да си играеш сам — при цялото ми уважение към херцог Риус, разбира се. — Ки му метна усмивка, която прогони страха. — И още мисля, че излизането в ден като този си заслужава боя.
— Така ли? — попита Аркониел, облегнал се на рамката на вратата. Ки се изчерви гузно, но магьосникът се изсмя. — Аз също смятам така. Говорих с Нари и Тарин. Те са съгласни, че е време принц Тобин да започне да се занимава с делата, подобаващи на младо момче. След като ти си тук, за да го придружаваш, не мисля, че разумните молби биха били отхвърлени. Стига да не се отдалечавате прекалено много.
Тобин се взираше в него. Знаеше, че трябва да е благодарен за тази внезапна промяна в правилата на домакинството, но не му харесваше, че бе дошла от магьосника. Кой беше Аркониел да прави подобни решения? Да не би той да командваше в този дом?
— Но преди да се отправиш на приключения, принце, Айя би искала да разговаря с теб — продължи младият мъж. — Тя е в казармата. Ки, защо не идеш да провериш какво е спретнала готвачката? Ще те чакам в залата, Тобин.
Принцът хвърли гневен поглед към затворилата се врата и започна да нахлузва дрехите си.
— За какви се мислят тези магьосници, че да ме командват така?
— Не мисля, че прави подобно нещо — отвърна Ки. — И не се тревожи за Айя. Тя не е толкова страшна, колкото изглежда.
Тобин нахлузи обувките си.
— Не ме е страх от нея.
Айя се наслаждаваше на закуската си в един слънчев ъгъл на казармата, когато Аркониел пристигна с Тобин.
Дневната светлина потвърди впечатлението, което бе започнала да си изгражда вчера. Детето беше слабо и доста бледо заради прекаленото време, прекарано на закрито, но инак изцяло приличаше на момче. Никаква магия, позната на ореските, не можеше да постигне подобно нещо. Жестоките бодове на Лел бяха свършили отлична работа и държаха, придавайки непогрешима солидност на формата.
Уви, Тобин не беше наследил красивите черти на родителите си — с изключение на майчините си очи и добре оформената уста, ала в момента дори и те бяха погрознели от изражението му на предпазливост. Очевидно не се радваше да я види, но пак се поклони учтиво. Както Аркониел бе отбелязал, малко детински неща имаше у това дете.
— Добро утро, принце. Как намираш новия си спътник?
Тобин малко се оживи.
— Много го харесвам, госпожо Айя. Благодаря ти, че го доведе.
— Днес си заминавам, но исках да говоря с теб, преди да отида да посетя баща ти.
— Ще посетиш татко? — Върху лицето му изникна така нескрит копнеж, че сърцето я заболя.
— Да, принце. Да му предам ли поздравите ти?
— Ще бъдеш ли така добра да го запиташ кога ще се прибере?
— Възнамерявах да говоря с него за това. Ела да седнеш до мен, за да те опозная.
За момент й се стори, че той ще откаже, но възпитанието надви. Той се настани на табуретката, която бе поставила до стола си, любопитно поглеждайки към превързаната й ръка.
— Наранила ли си се?
— Снощи демонът ти ми беше много сърдит. Изгори ръката ми.
— Точно както накара коня ми да ме хвърли от седлото — додаде Аркониел.
— Не е трябвало да прави това. — Бузите на Тобин запламтяха, сякаш самият той бе извършил тези неща.
— Аркониел, бих желала да говоря с принца насаме. Ще ни извиниш ли?
— Разбира се.
— Вината не е била твоя, миличък — поде Айя, когато младият мъж излезе. Тя се чудеше как да подходи към странното дете. Когато Тобин не каза нищо, тя взе тънката му ръка в своята и се вгледа в очите му. — Вече си видял много тъга и уплах в младия си живот. Не мога да ти кажа, че не ти предстоят още, но се надявам животът ти да стане по-лек.
Все така задържала ръката му, в началото тя го питаше за обикновени неща: за коня му, фигурките и уроците с Тарин и Аркониел. Не прочете мислите му, просто остави впечатленията му да идват при нея през допира им. Тобин отговаряше на всеки от въпросите й, но не проявяваше самоинициатива.
— Страхувал си се много, нали? — каза накрая тя. — От майка си и от демона?
Тобин размърда крака, очертавайки малки кръгчета в земята с върховете на обувките си.
— Тя липсва ли ти?
Тобин погледна към нея. Между тях премина тръпка и тя зърна облика на Ариани, който принцът трябва да бе видял в онзи ужасен ден — образ тъй ясен, сякаш Айя се намираше в кулата с тях. Значи ужас бе накарал принцесата да се изкачи в кулата, а не омраза към детето. Ала с това изображение дойде и още нещо — бегъл намек за нещо друго, свързано с кулата. Него детето беше изтласкало по-далеч от ума си, отколкото тя смяташе за възможно за дете на неговата възраст. Видя го да поглежда към него.
— Защо те е толкова страх от кулата?
Тобин издърпа ръката си и я остави при другата в скута си, без да поглежда към магьосницата.
— Не ме е страх.
— Не трябва да ме лъжеш, Тобин. Страх те е до смърт.
Принцът мълчеше упорито, ала зад сините очи се зараждаше поток емоция.
— Призракът на мама е там — каза накрая той, изглеждайки странно посрамен. — Тя още се сърди.
