Докато Аркониел се върне в двора на казармата, Айя вече бе взела нелеко решение.
— Тръгваш ли? — попита я той.
— Да, но трябва да обсъдим още нещо, преди да потегля.
Тя се изправи, хвана го за ръката и го отведе вътре.
— Вероятно ще сме разделени дълго време. — Посягайки зад тесния сламеник, на който бе спала, тя извади торбата и я положи в ръцете му. — Смятам, че е време да ти предам това.
Аркониел разтревожено се взираше в нея:
— То се предава, когато старият Пазител умре!
— Не бързай още да ми разпръскваш пепелта! — Тя направи огромно усилие да звучи раздразнена. — Размишлявах над думите ти. Гоначите ще бъдат по-бдителни в Еро и съответно вероятността да забележат подобно нещо е по-голяма. За момента е по-безопасно с теб. — Когато Аркониел продължи да изглежда усъмнен, тя го стисна за ръката. — Чуй ме, Аркониел. Знаеш какво се е случило с Агазар. Какво мислиш правех през всички тези години, ако не да те подготвям? Сега ти си Пазител не по-малко от мен. Знаеш всички магии, за да я скриваш. Знаеш историята, колкото и оскъдна да е тя. Не ми е останало нищо, на което да те науча. Кажи, че ще сториш това за мен. Готова съм да се освободя от нея. Сега трябва да се съсредоточа над Тобин.
Магьосникът стисна торбата с две ръце.
— Естествено, че ще го сторя. Знаеш това. Но… Ще се върнеш, нали?
Айя въздъхна, решена да не допуска и с него същата грешка, която бе направила преди малко с Тобин.
— Определено възнамерявам, но времената са опасни. Ако единият от нас падне, другият трябва да е готов да продължи с делото, на което ни е обрекъл Илиор. Купата е в по-голяма безопасност тук, точно както и Тобин.
Айя се изправи, а той я прегърна — нещо, което не бе правил от малък. Сега бузата й стигаше до рамото му. Тя отвърна на прегръдката му.
Айя се облече като търговка, за да влезе в града. Не беше носила амулет от онази нощ в Силара и не желаеше да привлича внимание. Скоро се радваше, че е взела това решение.
На няколко мили преди Еро тя се натъкна на бесилка край пътя. Тялото на гол мъж все още висеше на нея, леко полюшвано от морския ветрец. Лицето бе прекалено почерняло и подуто, за да го разпознае, но с приближаването си можа да види, че той е млад и добре гледан, не работник.
Тя спря коня си. Голяма буква „П“, очевидно визираща „предател“, бе дамгосана в средата на гърдите му. Неприятни спомени за Агналейн се раздвижиха в паметта й. Някога този път изобилстваше от подобни гледки. Тя тъкмо се канеше да продължи, когато вятърът завъртя тялото и тя можа да види дланите му. Центърът на всяка от тях бе покрит с черен кръг.
Клетникът бе новопостъпил в храма на Илиор.
Тя направи благославящия знак и прошепна молитва за духа му. Продължавайки, бе тормозена от думите на брата.
Айя се напрегна, когато доближи войниците на входа, очаквайки някакво предизвикателство, но такова не последва.
Тя нае стая в скромна странноприемница недалеч от горния пазар и прекара следващите няколко дни в слушане, опитвайки се да определи настроението на хората. Внимаваше да отбягва благородниците и магьосниците, които можеха да я разпознаят.
Принц Корин и неговите компаньони бяха честа гледка из града, галопиращи заедно с телохранителите и оръженосците си. Сега Корин беше здрав, силен младок на тринадесет. Имаше тъмните коси и смеещите се очи на баща си. Айя бе прободена от съжаление първия път, когато го видя: ако Тобин бе това, което изглеждаше, и ако на трона седеше по-добър владетел, скоро щеше да бъде сред тези весели младежи, а не скрит сред нищото с нежеланото отроче на безземлен рицар като единствено другарче. С въздишка тя прогони тези мисли и се съсредоточи над това, което бе дошла да стори.
Годините засуха и зараза бяха оставили белега си дори тук. Жилищата в покрайнините на града бяха далеч по-слабо обитавани. Много врати все още бяха заковани и носеха оловните кръгове, с които се маркираха домовете на чумавите. Една от къщите на улица „Стригална“ бе изгорена. Върху овъглените стени все още личеше думата
В по-заможните части болестните спомени биваха сваляни след отминаването на епидемията и изгарянето на телата, ала множество от богаташките къщи бяха все още запечатани. Растящите на праговете треви показваха, че не е останал никой, който да се грижи за тях.
