Странна, нездрава веселост царуваше сред смъртта. Одеждите на богатите бяха по-ярки и биваха украсявани с ловящи окото скъпоценни камъни и бродерии. Множество тъгуващи бяха бродирали ликовете на изгубените близки върху дрехите си, заедно със сантиментални стихчета. Ръкавите, шапките и мантиите дори на търговската класа придобиваха украса и биваха срязвани до екстравагантни дължини.
Странната истерия не се ограничаваше само до модата. Всеки майстор на маски, мим или кукловод, който обикаляше улиците, бе включил нов персонаж в репертоара си: Червено-черната смърт. Червени панделки весело трептяха от маската и туниката на този образ, символизирайки кръвта, която се процеждаше през кожата на заразените като пот, а по време на последната агония рукваше от ноздрите и устата. Също така носеше огромни черни ръкави и копчелък, представляващи подутините, появяващи се под мишниците и около слабините. Останалите герои обожаваха да тормозят този си колега и надяваха клюнести маски, за да го прогонят.
Букети и торбички с билки, за чийто аромат се говореше, че прогонва чумата, биваха носени от представители на всички класи. Човек никога не знаеше кого ще посети Червено-черната.
Друга забележима разлика бе почти пълната липса на магьосници по улиците. Някога фокусници и вещатели бяха упражнявали уменията си на всеки ъгъл. Магьосници със заможни покровители живееха не по-зле от благородници. Сега съзираше малцина, с изключение на задължителните белороби Гоначи, съпровождани от войници в сиви униформи. Айя бързо се обръщаше, когато ги видеше, но наблюдаваше лицата на хората около себе си.
Някои не обръщаха внимание на патрулите, ала имаше и такива, които наблюдаваха със зле скрит гняв или страх. Най-дръзновените ги наричаха сивогърби, заемайки прозвището, с което народът от време оно бе назовавал въшките.
Айя бе застанала край един ауренфейски златарски дюкян, когато един подобен патрул мина наблизо. Лицата на златарите бяха неразгадаеми зад сложните татуировки на клана Хатме, но оскърблението в сивите им очи не можеше да бъде сбъркано. Най-възрастната жена запрати проклятие след тях.
— Не ги харесвате особено — тихо отбеляза Айя на техния език.
— Убийци на магове! Плюят в лицето на Светлоносителя! — Ауренфеите бяха монотеисти, почитаха само Илиор, когото наричаха Аура. — Очакваме подобни неща в Пленимар, но не и тук! Нищо чудно, че земята ви страда.
Същата вечер Айя наблюдаваше улична пантомима, когато някой я докосна по ръкава. Обръщайки се, тя се озова очи в очи с млад Гонач, заобиколен от около дузина сивогърби. Червените птици върху туниките им сякаш я бяха наобиколили като лешояди.
— Добър ден, магьоснице — поздрави я младежът. Имаше кръгло, весело лице и невинни сини очи, към които тя изпита недоверие в мига, в който ги зърна. — Не съм имал удоволствието да се запозная с теб.
— Нито пък аз с теб — отвърна тя. — От години не бях идвала в града.
— Може би заради това не знаеш, че всички магьосници, влизащи в града, трябва да се регистрират при Сивата гвардия и да показват открито символите си?
— Не, младежо, не знаех. Когато за последно бях тук, подобен закон нямаше, а никой не си е направил труда да ме уведоми. — Сърцето на Айя биеше лудо в гърдите й, но тя призова цялото достойнство на годините си, надявайки се да го впечатли. Но в действителност я бе разтърсило да бъде открита от толкова млад маг. Не беше използвала сила, за да се прикрие, но той пак трябваше да търси умишлено, за да я открие. — Ако бъдеш така добър да ме насочиш към съответното място, ще се представя на нужните хора.
— В името на краля трябва да те помоля да ме придружиш. Къде си отседнала?
Айя усети как умът му докосва нейния, дирейки мислите й. Трябва да я беше взел за магьосница от нисък клас, за да е тъй дързък. Възрастта и опита й даваха защита срещу подобни тромави опити, но тя подозираше, че той би разпознал явна лъжа.
— В „Русалката“, на „Бръшлянова“ — каза тя.
Магьосникът й направи знак да го последва. Неколцина от войниците се отделиха, очевидно за да претърсят стаята й.
Айя подозираше, че лесно би могла да се справи с младежа и хората му, но с това само би събудила подозрение. Не искаше да поема такъв риск, особено след като вече знаеха лицето й.
Отведоха я до висока сграда от дърво и камък, недалеч от вратата към дворцовия кръг. Тя познаваше мястото — някога то представляваше странноприемница. Сега гъмжеше от войници и магове.
В някогашната зала я накараха да застане пред друг магьосник и да постави ръцете си върху две плаки от слонова кост, обгърнати със сребро и желязо. По тях нямаше никакви символи, но допирът на металите пробождаше китките й, когато се докоснеше до тях. Нямаше представа какво е предназначението им.
Седналият зад бюрото магьосник бе разгърнал дебела книга пред себе си.
— Име?
Тя се представи.
Бюрократът погледна към ръката й.
— Виждам, че си се наранила.
— Злополука с една магия — рече тя, придавайки си раздразнен вид.
