Той се върна към книгата си със снизходителна усмивка, питайки я по каква работа е в града. Записа отговора й дума по дума. До нея на плота имаше покрита кошница. В такива пътуващите артисти държаха питомни змии и порчета.
— Тук съм, за да се срещна със стари познати — увери го тя. Думите й не таяха лъжа, в случай че някой от присъстващите бе четец на истината. Може би това беше предназначението на плаките.
— Колко време си в града?
— Четири дни.
— Защо не си се регистрирала при пристигането си?
— Както казах на младежа, който ме доведе, нямах представа, че е въведен такъв закон.
— Кога за последно си…
Прекъсна ги някаква суматоха откъм улицата.
— Не съм сторил нищо лошо! — викаше мъж. — Нося символа! Заклел съм се във вярност! С какво право ме задържате? Аз съм свободен магьосник от народа на ореските!
Двама сивогърби повлякоха рошав млад маг, следвани от по-възрастен мъж, облечен в бяло. Ръцете на затворника бяха стегнати в сребърни окови, а по лицето му се стичаше кръв от рана под дясната скула. Той отметна дългата си, мръсна коса назад и Айя разпозна в негово лице един суетен, но посредствен ученик на Агазаров приятел. Не се бе отличавал с големи умения, но все още носеше сребърния амулет.
— Този заплю кралски Гонач — каза белоробият на мъжа зад бюрото.
— Номерът ти, младежо? — запита онзи.
— Отричам номерата ви! — озъби се младият арестант. — Казвам се Салнар, Салнар от Скопсрест!
— Помня те. — Магьосникът зад бюрото прелисти няколко страници и внимателно си записа нещо. Когато приключи, направи знак затворникът да бъде отведен горе. Салнар трябва да знаеше какво означава това, защото започна да крещи и да се мята, докато биваше отвеждан. Виковете му продължиха, докато не бяха прекъснати от затръшването на тежка врата някъде над главите им.
Бюрократът невъзмутимо се обърна към Айя.
— Докъде бяхме стигнали? А, да. Кога за последно си посещавала града?
Пръстите на Айя потрепнаха върху тъмното дърво.
— Не мога да се сетя за точната дата. Беше около времето, когато племенникът на краля се роди. Посещавах херцог Риус.
Стъпваше на опасна земя, но пък нямаше избор.
— Херцог Риус? — Името имаше по-добър ефект, отколкото бе очаквала. — Позната ли си му?
— Да, той е един от покровителите ми, макар от известно време да не съм го виждала, защото пътувам и се уча.
Той вписа и тази информация до името й.
— Защо не носиш символа на умението ни?
Този въпрос беше по-труден за отбягване.
— Не исках да привличам внимание към себе си — каза Айя, позволявайки на старческо треперене да се промъкне в гласа й. — Заради екзекуциите хората се отнасят с подозрение към тези като нас.
Отговорът изглежда задоволи екзаминатора й.
— Да, има прояви.
Той бръкна в кошницата до себе си и извади грубо отлята медна брошка със сребърния полумесец на Илиор. Погледна номера и го вписа.
— Трябва да я носиш винаги — заръча той, подавайки й брошката.
Айя свали ръце от плочките, за да я вземе. Не получи заповед да ги сложи обратно. Погледна грозната брошка и сърцето й внезапно подскочи. Под знака на Гоначите бе отбелязано число.
Същото число беше съзряла във видението си в Афра, изписано с огнени цифри.
— Ако желаеш да ти бъде изработено по-качествено копие, това е допустимо — продължи магьосникът. — Има редица бижутери, на които е издадено съответното разрешение. Но номерът задължително трябва да бъде същият. Освен това трябва да донесеш новата версия тук, за да получи кралския знак. Това ясно ли е?
Айя кимна, докато прикрепяше брошката към роклята си.
— Мога да ти обещая, че нищо лошо няма да ти се случи заради нея — каза той. — Показвай я на стражите, когато влизаш или излизаш от град. Разбра ли? Всеки магьосник, който отказва, подлежи на допълнителен разпит.
Айя се зачуди дали „допълнителен разпит“ се наричаше очевидно неприятната процедура, на която бяха отвели клетия Салнар.
Отне й миг да разбере, че е свободна. Едва усещаше краката си, когато излезе сред есенното слънце. Почти очакваше някой да викне след нея, да я сграбчи и завлече обратно към каквито ужаси се таяха зад затръшналата се врата.
Цялата среща бе протекла изключително любезно. Ала случилото се и заключенията, които тя си извличаше, я бяха разтърсили толкова, че тя влезе в първата попаднала й пивница и седя почти час на една ъглова маса, пиейки кисело вино, докато се бореше със сълзите си. Сетне, с треперещи пръсти, откопча брошката и я постави пред себе си, за да я разгледа.
Среброто беше металът на Илиор. Медът и всички останали слънцебагри метали за оръжия и брони принадлежаха на Сакор. Тези две божества от Квартата бяха закрилниците на Скала, ала от дните на Герилейн Илиор бе почитан повече. А сега Айя бе накарана да носи символа на Светлоносителя, сякаш е престъпническа дамга. Прекрасният сребърен полумесец бе пленен от медния диск.
Но те й бяха дали числото, предсказано от Илиор.
